Читать «Преследваният» онлайн - страница 112

— Ти си по-умен от тях, мили мой. Просто трябва да си промениш подхода.

— Мислиш ли, че не съм се опитвал да го направя? Пробвах всички начини да стигна до Кремъл, за които можах да се сетя. Свързах се и с министъра на вътрешните работи, със секретаря на Съвета за сигурност, с министъра на финансите, с кмета на Москва, дори с управителя на централната банка.

— И какво ти казаха те?

— Че това, което им разправям, звучало ужасно и непременно щели да направят всички необходими проверки. — Той се извърна настрани и се загледа през прозореца. — Но това го казваха миналата седмица. А сега дори не ми вдигат телефона.

Елена се пресегна и извади бутилка шампанско от гласиерата. През дългите дни и нощи, прекарани в този хотел, тя бе успяла да завърже едно-единствено приятелство — с Амбър Линкълн, едрата и сърдечна чернокожа шефка на телефонната централа в сутерена. По време на бясната седмица на телефонни разговори, докато Алекс напълно я бе забравил и докато телефонистките си скубеха косите как да изпълняват несекващите му поръчки за различни номера в Русия, Елена бе счела за нужно да ги възнагради за усилията, като им носеше храна и от време на време по някоя бутилка вино.

Деликатните й пръсти свалиха алуминиевото фолио, после тя подаде шампанското на Алекс, за да го отвори церемониално.

— Какво смяташ, че става?

— Сергей Голицин.

— Какво, шефът на охраната? Онази смачкана жаба?!

— Той е замислил всичко заедно с онези бандити от КГБ, които довлече със себе си във фирмата. Превзе бизнеса ми отвътре, а сега дори има нахалството да нарече компаниите ми на свое име. Този човек открадна всичко, което успях да сътворя, Елена. И сега се разполага в семейния ни дом!

Ако е опрял до онази къща, да я влачи, помисли си Елена, после каза на глас:

— Всички знаят, че фирмата е твоя. Не може просто така да я открадне!

— Миналата седмица е уволнил всички вицепрезиденти. Повикал ги е в кабинета ми и им е наредил незабавно да се изнесат от сградата. Пратил въоръжени да ги изблъскат на улицата. Помниш ли Миша? Разправя, че това било най-страшният миг от живота му. Още преди да ги извика и уволни официално, горилите на Голицин вече се били нанесли в кабинетите им. — Алекс разтърка уморено очи и впери невиждащ поглед в пространството. — И сега тези свестни, почтени, трудолюбиви хора са на улицата. По моя вина!

— Откъде накъде по твоя?

— Защото бях глупак. Още по-лошо, безотговорен глупак. След онези убийства бях изпаднал в отчаяние и привлякох Голицин да пази фирмата. От дни размишлявам по въпроса и парчетата от мозайката ми се подредиха напълно. Той от самото начало е планирал присвояването й. А аз се оказах един глупак.

— Не, скъпи, ти си блестящ ум. Ти си най-способният мъж, когото съм срещала. И най-почтеният. Ти просто не мислиш като тях. — Ръката на Алекс стискаше бутилката, но тя се пресегна и му я взе. Не беше в негов стил да се самосъжалява, но в този момент изглеждаше напълно съсипан. И имаше защо — всичко, което бе съградил, му бе отнето, животът му бе преобърнат наопаки. В душата му бушуваше безсилна ярост. Тя се захвана с тапата. Присви очи, изпъшка и я заизвива на всички страни.