Читать «Преследваният» онлайн - страница 106

Говорът и маниерите му бяха на типичен американец — имаше провлачен южняшки акцент, широка самонадеяна усмивка, черна коса, висок ръст и атлетично телосложение. Излегнат назад на стола си, Ерик си придаваше нахакан и безгрижен вид. Ала като професионална танцьорка Елена не пропусна нито една подробност от езика на тялото му. Той беше като навита пружина, готов във всеки миг да скочи до другия край на салона и да започне да троши глави или да извива вратове според нуждите на ситуацията. Дори когато разговаряше с нея, безмилостните му сини очи нито за миг не преставаха да шарят наоколо.

— Хайде, госпожо Коневич, отпуснете се. Вие сте в безопасност. Поседнете, да ви отпочинат краката. — С една ръка той бутна свободния стол към нея, докато с другата подхвърли още един фъстък във въздуха; лъскавата жълтеникава ядка се издигна на близо два метра над главата му, преди да улучи безпроблемно отворената му уста. През цялото време очите му не спираха да опипват внимателно помещението.

Елена бе обзета от внезапно желание да падне на колене пред него и да го разцелува. Този Ерик с безупречния си тъмносин костюм вероятно можеше да стреля едновременно с две ръце и да хвърля ножове с краката си, докато в същото време, за да не скучае, решава кръстословица. Хайде сега, помисли си тя, нека онези мръсници се опитат да ни нападнат! Ерик щеше да ги натръшка един върху друг.

Номерът с фъстъка му беше любим похват за предразполагане на клиента чрез отклоняване на вниманието и притъпяване на сетивата му. Той отново се усмихна като добродушно овчарско куче.

— Поръчайте си едно кафе. Опитайте и от сладкишите, не са за изпускане. — Поредният фъстък описа плавна дъга във въздуха, преди да бъде схрускан от хищните му зъби.

Алекс я хвана за ръката.

— Ела да си вземем кафе и да поговорим.

Двамата се отправиха към отсрещната стена, където имаше маса, отрупана с хромирани чайници и кафеници, огромни купчини сладкиши и петифури, бездънни купи с плодови салати, пържени и варени яйца, хрупкав бекон, палачинки, както и някакви подобни на сюнгер произведения на сладкарското изкуство, които само словак би могъл да назове по име. Ароматът на прясно смляно кафе, който се носеше във въздуха, беше неустоим. Единственото нещо, което още я държеше на крака, бяха петте чаши, изгълтани в онова мизерно кафене предишната вечер.

А от около половин час насам действието им бе започнало да преминава.

Алекс й подаде порцеланова чашка с чинийка и лъжичка.

— Когато късно снощи позвъних в централата на „Малкъм Стрийт“, ги заварих да се съвещават по нашия въпрос. Някаква свидетелка твърдяла, че е видяла как убивам охраната си на будапещенското летище. Била…

— Какво?! Та това е абсурд, Алекс! Кой го е казал?

— Била рускиня. Приятелят й, също руснак, потвърдил показанията й.

— Какво нечувано безочие! Те убиха бодигарда и сега се опитват да прехвърлят вината на теб?!

— Да, с кама, намазана с отрова, вероятно в същия момент, в който ни отвлякоха. От фирмата изпращат екип, който да изясни случая с унгарските власти. В тяхната версия имало големи пробойни. Паспортът на жената се оказал фалшив. Убийството е извършено професионално, докато аз съм аматьор. От „Малкъм Стрийт“ са убедени, че всякакви подозрения по мой адрес бързо ще бъдат разпръснати.