Читать «Загадката на лабиринта» онлайн - страница 65

— Знам какво иска да каже негово превъзходителство: мой дълг беше да изправя тази жена пред съда. Но не можех да се примиря с мисълта, че личният живот на баща ми ще се разнесе от съдилището и невежото простолюдие ще го одумва. Това не можех да понеса!

Ю Ки закри лице с длани.

— За мое най-дълбоко съжаление — сухо изрече съдията — все пак ще се наложи въпросът да бъде разгледан в съда. Вашата мащеха подаде жалба против вас. Оспорва устното завещание и предявява претенции за половината наследство.

— Неблагодарница! — проплака Ю Ки. — Ваше превъзходителство, това не е жена, а демон, лисица! Никое човешко същество не е затъвало толкова в тъй долна пошлост! — и зарида.

Съдията Ди бавно допи чая си. Изчака Ю Ки да седне и да се успокои, след което поде дружелюбно:

— Открай време съжалявам, че небесата не ме ощастливиха с възможност да се запозная с покойния ви баща. Но духът на човек остава в писанията му. Ако не сметнете молбата ми за натрапничество, бихте ли ми показали нещо, изписано от неговата ръка. Покойният губернатор беше известен и като неподражаем калиграф.

— Ах, какво нещастие! Чувствам се безкрайно злочест, че не мога да изпълня заповедите на негово превъзходителство! Но и в този случай се сблъскваме с чудатостта на моя баща. Не, по-точно с още едно доказателство за безпределната му скромност. Когато почувства, че краят му наближава, той ме зарече да изгоря всичките му писма и книжа. Каза, че нищо, излязло изпод четката му, не заслужавало да остане за поколенията. Какъв чист и възвишен човек!

Съдията Ди измърмори някаква учтивост и попита:

— Губернаторът бе прочут човек, предполагам, че мнозина в Ланфан са се стремели да се доближат до него.

— Че с кого би могъл да общува баща ми в този затънтен граничен градец! — надменно се усмихна Ю Ки. — Освен с негово превъзходителство, разбира се! Как би се радвал достопочтеният ми баща да поговори с вас! До последния си ден най-живо се интересуваше от въпросите на държавната администрация… Не, баща ми нямаше приятели в Ланфан. Той бе изцяло погълнат от проучванията си и от управлението на земите. Затова и тази проклета жена успя да го съблазни… Но аз май се разприказвах…

Ю Ки плесна с ръце и поръча да донесат още чай. Съдията Ди безмълвно поглаждаше брадата си. Мислеше си, че домакинът му е невероятно ловък хитрец. Бе овладял до съвършенство изкуството да говори, за да не каже нищо. Ю Ки отново забъбри като водопад за суровия климат по тукашните места, а съдията Ди бавно отпиваше от чая си.

Неочаквано попита:

— А къде рисуваше баща ви картините си?

Ю Ки изгледа госта си в недоумение. Помълча, поглади брадичката си. Най-сетне отвърна:

— Мен самия не ме бива като художник… Чакайте да си спомня. Да, баща ми рисуваше в един павилион в извънградското имение. Много приятно кътче, точно до входа за лабиринта. Обикновено използваше една голяма маса, която трябва още да е там. Е, стига старият пазач да се е погрижил за нея. Негово превъзходителство знае как е с тези възрастни служители…