Читать «Загадката на лабиринта» онлайн - страница 42

Кандидатът Дън, който през цялото време бе стоял до вратата с невиждащи очи, се съвзе от вцепенението си и отговори:

— Изключено, ваше превъзходителство! Баща ми отключи вратата пред очите ми. Остана за миг пред нея, докато аз коленичих, за да му пожелая лека нощ. Зад гърба ми беше нашият домоуправител. Когато се изправих, баща ми влезе и заключи отвътре вратата. Никой не би могъл да влезе нито след това, нито по-рано. Баща ми винаги заключваше тази врата и носеше ключа със себе си.

Сержант Хун се сведе към съдията и прошепна в ухото му:

— Трябва да чуем и домоуправителя, господарю. Но даже и да допуснем, че убиецът е влязъл незабелязано в библиотеката по някакъв начин, не виждам как е могъл да излезе след това. Входната врата беше залостена отвътре!

Съдията Ди кимна.

— Вие, изглежда, твърдо вярвате, че убийството е извършено от У — обърна се той към кандидата Дън. — Можете ли да посочите някакво доказателство, че той е бил в тази стая?

Дън се огледа бавно. После поклати тъжно глава:

— У е хитрец, ваше превъзходителство, той внимателно е обмислил всичко. Но аз съм твърдо убеден, че разследването ще извади на бял свят доказателства за вината му!

— Трупът да се пренесе в приемната! — нареди съдията Ди. — Вие, кандидат Дън, го придружете и проверете дали всичко е готово за аутопсията!

Глава 9

Съдията Ди остава сам на местопрестъплението; аутопсията разкрива причината за смъртта.

— Претърси дрехите на жертвата! — нареди съдията Ди на сержант Хун, когато кандидатът Дън излезе.

Сержантът бръкна в ръкавите на робата. От десния извади носна кърпичка и миниатюрен калъф от брокат със зъбочистка и клечица за чистене на уши. В десния откри голям ключ със сложна изработка и картонена кутийка. Опипа и пояса на убития, но там имаше само още една кърпичка. Съдията Ди отвори кутийката. В нея имаше девет захаросани сливи, изящно подредени в три реда по три. Това бе традиционен местен деликатес. Върху капака на кутийката бе залепена червена хартиена лента с надпис „Почтителни благопожелания“. Съдията въздъхна и остави кутийката на писалището. Регистраторът на смъртните случаи измъкна четчицата от сгърчените пръсти на убития. Влязоха двама стражници и отнесоха мъртвия генерал на носилка от бамбукови пръти. Съдията Ди седна в креслото на убития.

— Идете в приемната — нареди той. — Аз ще поостана.

Щом всички излязоха, той се облегна в креслото и умислено се вгледа в рафтовете, отрупани с книги и документи. Само около вратата нямаше полици — там висяха два копринени свитъка с рисунки, а отгоре бе окачена дъска с надпис „Кабинет за размишления“. Очевидно това бе името, дадено от стария генерал на библиотеката му.

След това очите на съдията се спряха върху писмените принадлежности на бюрото. Той се възхити от красивия камък за разтриване на туш, от изящната резба на бамбуковата поставка за четките, както и от червеното порцеланово съдче за вода, върху което със сини йероглифи също пишеше „Кабинет за размишления“. Явно всичко това бе изработено по поръчка специално за генерала. На малка стойка от дялан нефрит стоеше калъпче туш. От лявата страна съдията видя две бронзови преспапиета, и те с гравиран надпис: „Плачещите върби вземат формата си от пролетния вятър, немирните вълни черпят изящество от есенната луна.“ Отдолу се четеше подпис: „Отшелникът от бамбуковата горичка“. Вероятно това е някой приятел на генерала, предположи Ди, който му е подарил преспапиетата, правени по поръчка.