Читать «Загадката на лабиринта» онлайн - страница 21

Съдията Ди излезе от кабинета. Четиримата му помощници отидоха в празното караулно помещение, където домоуправителят им бе сервирал непретенциозен обяд. На прага Цяо Тай направи знак на Ма Жун. Двамата останаха за малко насаме.

— Струва ми се, че господарят подценява задачата, пред която сме изправени — зашепна Цяо Тай. — Ние с теб имаме богат военен опит и не е трудно да преценим, че нямаме никакъв шанс. Шиен Моу разполага със сто добре обучени мъже, а единствените бойци сред нас, като не броим съдията, сме ние двамата. Най-близкият гарнизон е на три дни езда оттук. Дали да не предупредим господаря да не избързва?

Ма Жун засука късите си мустачки.

— Господарят знае всичко, което знаем и ние — тихо отвърна той. — Според мен той вече има някакъв план в главата си.

— Колкото и да е хитроумен този план — отбеляза Цяо Таи, — противникът има смазващо превъзходство. За нас е все едно, но какво ще стане със съпругите и децата на нашия господар? Шиен ще бъде безмилостен с тях. Мисля, че трябва да предложим на господаря да се престорим, че се подчиняваме на Шиен, за да имаме време да измислим как да се справим с него. За две седмици тук може да пристигне полк редовна войска.

Ма Жун поклати глава.

— Не давай съвет, ако не са ти го поискали — каза той. — Да изчакаме, за да видим как ще се развият събитията. Аз лично не знам по-достойна смърт от това да загинеш с оръжие в ръка на бойното поле.

— Така е, братко! — съгласи се Цяо Тай с пламнали очи. — Стигне ли се до бой, заклевам се, ще видя сметката поне на четирима от ония главорези. Да вървим сега при другите. Пред тях не отваряй дума, няма защо да плашим сержанта и Тао Ган.

Ма Жун кимна. Влязоха в импровизираната трапезария и с нескриван апетит се нахвърлиха на ориза. След като всички се нахраниха, Тао Ган изтри брадичката си и каза:

— Вече над шест лета служа при господаря и си мислех, че съм го опознал. Но ето че сега не проумявам как може да смята за важни едно вехто съдебно дело отпреди години и предизвестие за убийство, което може и никога да не бъде извършено, когато сме изправени пред толкова опасна задача. Сержанте, ти познаваш господаря, откак се е родил. Какво ще кажеш?

Сержант Хун тъкмо довършваше супата си, повдигнал мустак с лявата си ръка. Той остави безмълвно купичката си на масата и едва тогава отговори с усмивка:

— За всичките години, които преживях с господаря, научих едно. По-добре изобщо да не се опитвам да го разбера!