Читать «Тъжният кипарис» онлайн - страница 21

Сестра Хопкинс отново прерови чантата си.

— Не, няма я! Може би все пак съм я оставила на шкафчето си. Бях убедена, че мога да се доверявам повече на паметта си. Бих се заклела, че я взех със себе си!

— Нали никъде не сте оставяли чантата си на път за насам?

— Разбира се, че не съм! — отговори сестра Хопкинс троснато.

— О, скъпа, ще я намерите ли? — попита сестра О’Брайън.

— Да, разбира се! Единственото място, където си оставих чантата, е този вестибюл, а тук няма кой да рови в него. Предполагам, че съм я забравила. Но ме е яд, сестра, нали разбирате? А и ще трябва първо да ходя до нас, на другия край на селото, и после отново да се връщам.

— Дано след снощното дежурство денят ви да не е много уморителен, скъпа — каза сестра О’Брайън. — Горката стара дама. Знаех си, че няма да издържи дълго.

— Аз също. Но докторът ще се изненада.

— Той винаги храни надежда за пациентите си — отбеляза сестра О’Брайън с нотка на неодобрение в гласа си.

— Много е млад. Няма нашия опит — отбеляза мрачно сестра Хопкинс на тръгване.

III

Доктор Лорд подскочи от изненада. Рижите му вежди се повдигнаха толкова високо, че почти се сляха с косата му, и той възкликна:

— Какво? Починала е?

— Да, докторе.

Подробностите бяха на върха на езика на сестра О’Брайън, но строгата й дисциплинираност я накара да изчака.

— Починала? — Питър Лорд се замисли, а после рязко нареди: — Донесете ми гореща вода.

Сестрата се озадачи, но вярна на професионалния си дълг, не зададе никакви въпроси. Ако лекар й кажеше да отиде и да одере кожата на някой алигатор, тя автоматично щеше да отговори: „Да, докторе“ и да излезе послушно от стаята, за да се справи със задачата.

IV

— Искате да кажете, че леля ми умря, без да остави завещание и че никога не е правила такова! — попита Родерик Уелман.

Господин Седън избърса стъклата на очилата си.

— Изглежда, в случая е така.

— Но е толкова необичайно! — удиви се Роди.

— Не е толкова необичайно, колкото си представяте — покашля се неодобрително адвокатът. — Случва се по-често, отколкото си мислите. Съществува известно суеверие около завещанията. А и хората смятат, че имат още много време. Струва им се, че ако направят завещание, по-бързо ще умрат. Много странно, но е така.

— Никога ли не сте говорили с нея по този въпрос? — попита младият мъж.

— Напротив, доста често — отговори господин Седън сухо.

— И какво казваше тя?

— Обичайните неща — въздъхна адвокатът. — Че има много време, че все още няма намерение да умира, че не е решила как точно да се разпореди с парите си.

— Но сигурно след първия инсулт… — намеси се Елинор.

— Не — поклати глава той. — Тогава стана дори по-лошо. Не искаше да чуе и дума!

— Много странно! — възкликна Роди.

— О, не. Болестта й естествено я направи много по-раздразнителна.

— Но тя искаше да умре… — каза Елинор озадачено.

— Скъпа госпожице Елинор — Седън отново избърса очилата си, — човешкият ум е нещо много любопитно. Госпожа Уелман може би си е мислела, че иска да умре, но наред с това е хранила надежда, че ще се възстанови напълно. Именно тази надежда, струва ми се, я е карала да смята, че ако направи завещание, ще й се случи нещастие. Не че изобщо не възнамеряваше да направи завещание, а по-скоро постоянно отлагаше.