Читать «Тъжният кипарис» онлайн - страница 23

Лицето на младата жена побеля.

— Не е това… Друго нещо е… — Замълча, после продължи: — Мери, нали?

— Предполагам — промърмори Роди нещастно. — Как разбра?

Елинор каза с горчива усмивка:

— Не беше трудно… Винаги когато я погледнеш… Изписано е на лицето ти. Всеки може да го види.

Изведнъж самообладанието му го напусна.

— О, Елинор! Не зная какво става с мен! Мисля, че полудявам! Случи се, когато я видях за пръв път, там, в гората… Лицето й. Всичко в мен се обърна. Не можеш да разбереш…

— Мога. Продължавай.

— Не исках да се влюбвам в нея… — каза той безпомощно. — Бях много щастлив с теб. О, Елинор, какъв мерзавец съм, да ти говоря тези неща…

— Глупости. Продължавай. Разкажи ми…

— Ти си чудесна… Страшно ми олеква, когато разговаряме. Силно съм привързан към теб, Елинор! Трябва да ми повярваш. Но другото е като магия! То обърка всичко — разбиранията ми за живота, радостта от него и всички сериозни, разумни и подредени неща…

— Любовта не е много разумна… — изрече тя нежно.

— Не е… — съгласи се Роди нещастно.

— Говорил ли си с нея? — попита Елинор и гласът й леко потрепери.

— Тази сутрин… Толкова глупаво постъпих… Загубих си ума…

— И какво стана?

— Тя, разбира се, ме накара веднага да млъкна! Беше шокирана. Заради леля Лора и заради теб…

Елинор свали от пръста си годежния пръстен с диамант и каза:

— По-добре да ти го върна, Роди.

Той го взе и без да я погледне, промърмори:

— Елинор, нямаш представа какво животно се чувствам.

— Мислиш ли, че тя ще се омъжи за теб? — попита младата жена тихо.

— Нямам представа. — Той поклати глава. — Не, няма да е скоро. В момента едва ли я интересувам. Но може би един ден…

— Мисля, че си прав — каза Елинор. — Трябва й време. Не бива да я виждаш за известен период, а после ще опиташ отново.

— Скъпата ми, Елинор! Ти си най-добрата приятелка, която съм имал. — Изведнъж хвана ръката й и я целуна. — Знаеш ли, Елинор, аз наистина те обичам, повече от всякога! Понякога Мери ми се струва само сън. Може да се събудя и да открия, че не съществува…

— Ако Мери не съществуваше… — промълви Елинор.

— Понякога ми се иска да я няма… — каза Роди, внезапно разчувстван. — Ние с теб, Елинор, си принадлежим. Наистина си принадлежим, нали?

Тя бавно сведе глава.

— О, да, ние си принадлежим.

И си помисли: „Ако Мери не съществуваше…“

Глава пета

I

Сестра Хопкинс изрече развълнувано:

— Беше хубаво погребение!

— Наистина — отвърна сестра О’Брайън. — И цветята! Виждали ли сте толкова красиви цветя? Арфа от бели лилии и кръст от жълти рози. Беше прекрасно.

Сестра Хопкинс въздъхна и си взе от масления кейк. Двете бяха седнали в кафенето „Синия синигер“. Сестра Хопкинс продължи:

— Госпожица Карлайл е щедро момиче. Даде ми хубав подарък, въпреки че не бе длъжна да го прави.

— Тя е добро и щедро момиче — съгласи се другата жена. — Ненавиждам скъперничеството.

— Тя наследи огромно богатство — отбеляза сестра Хопкинс.

— Чудя се… — започна сестра О’Брайън и спря.