Читать «Тъжният кипарис» онлайн - страница 20

Тя си помисли: „Не мога да понеса да вечерям с теб сега, да сме сами, да разговаряме, да се държим както обикновено…“

После каза нетърпеливо:

— О, остави ме да организирам нещата както аз преценя, че е най-добре!

Глава четвърта

I

На следващата сутрин не някоя от прислужничките, а лично госпожа Бишоп събуди Елинор. Тя нахълта в стаята й, вече облечена в старомодната си черна рокля. Ридаеше невъздържано.

— О, госпожица Елинор, тя почина…

— Какво? — Момичето седна в леглото.

— Вашата скъпа леля. Госпожа Уелман. Милата ми господарка. Починала е в съня си.

— Леля Лора? Мъртва?

Елинор се втренчи в нея. Изглежда не можеше да осъзнае новината. Госпожа Бишоп зарида още по-силно.

— Като си помисля — изхлипа тя, — след всичките тези години! Тук съм от осемнайсет години. А като че ли беше вчера…

— Значи леля Лора е починала в съня си, съвсем тихо. Какво щастие за нея!

Жената продължаваше да плаче.

— Така внезапно. Всичко беше както обикновено, а и докторът каза, че ще мине тази сутрин.

— Не беше толкова внезапно — отбеляза Елинор доста рязко. — Все пак тя боледува от известно време. Благодарна съм, че й бяха спестени мъките.

Госпожа Бишоп през сълзи се съгласи, че наистина трябва да са благодарни, и попита:

— Кой ще съобщи на господин Родерик?

— Аз — отвърна Елинор.

Наметна си халата, отиде до стаята му и почука на вратата. Отвътре се чу:

— Влез.

Тя влезе.

— Леля Лора е мъртва, Роди. Починала е в съня си.

Той седна в леглото и дълбоко въздъхна.

— Бедната леля Лора! Но бих казал, че трябва да сме благодарни на Бога. Не бих могъл да понеса да я гледам как се мъчи дълго в състоянието, в което беше вчера.

Елинор механично попита:

— Не знаех, че си я видял.

Той кимна малко засрамено и продължи:

— Истината е, Елинор, че се почувствах долен страхливец, защото се уплаших. Бях при нея снощи. Пълничката сестра излезе за малко от стаята. Мисля, че слезе долу за грейка. Тогава се вмъкнах. Леля естествено не разбра, че съм вътре. Постоях малко да я погледам. После чух госпожа Гамп да се качва по стълбите и се измъкнах. Беше страшно!

— Да, така беше — кимна Елинор.

— Би се чувствала ужасно в такова тежко състояние! — каза Роди.

— Зная.

— Чудесно е, че двамата с теб винаги виждаме нещата по един и същи начин.

— Да, така е — отговори тя тихо.

— В този момент и двамата чувстваме едно и също: безкрайна благодарност, че тя се отърва от страданията си…

II

— Какво има, сестра? Загубили ли сте нещо? — попита сестра О’Брайън. Лицето на сестра Хопкинс се беше зачервило. Търсеше нещо в кожената си чанта, която беше оставила във вестибюла предишната вечер.

— Колко неприятно — измърмори тя. — Не мога да си представя как съм могла да направя такова нещо.

— Какво?

Сестра Хопкинс отговори малко невъздържано:

— Елайза Райкин, нали знаете, има рак. Трябва да й се слагат по две инжекции морфин дневно — сутрин и вечер. Снощи, когато идвах насам, използвах последната таблетка и мога да се закълна, че сложих в чантата си нова опаковка.

— Потърсете пак. Тези опаковки са толкова малки.