Читать «Тъжният кипарис» онлайн - страница 19

— Моля да ме извините. Какво казахте?

Питър Лорд промълви бавно:

— За какво говорех? Не си спомням. Госпожице Карлайл, вие се държахте чудесно! — После продължи топло: — Направихте всичко както трябва — бързо я разбрахте и я успокоихте.

Сестра Хопкинс леко изсумтя. Елинор каза:

— Бедната! Ужасно се разстройвам, като я гледам в това състояние.

— Естествено. Но не го показахте. Сигурно умеете да се владеете.

Тя сви устни.

— Научих се да не показвам чувствата си.

— Все пак маската пада от време на време.

Сестра Хопкинс беше влязла в банята. Елинор повдигна тънките си вежди и го погледна открито:

— Маската?

— В крайна сметка човешкото лице не е нищо повече от една маска — каза доктор Лорд.

— А под нея?

— Под нея се крие примитивният мъж или жена.

Тя рязко се обърна и тръгна надолу по стълбите. Озадачен, Питър Лорд я последва. Във вестибюла се появи Роди и нетърпеливо попита:

— Е?

— Бедната — каза Елинор. — Много е тъжно да я гледаш така… Роди, не бива да влизаш при нея, докато не те повика.

— Искаше ли нещо специално? — попита той.

Питър Лорд се обърна към Елинор:

— Трябва да тръгвам. Засега не мога да направя нищо повече. Ще мина утре сутринта. Довиждане, госпожице Карлайл. Не се тревожете прекалено много.

Той задържа за момент ръката й. Ръкуването с него беше така успокояващо и облекчаващо. Елинор си помисли, че я гледа малко особено, като че ли я съжалява.

Вратата след лекаря се затвори и Роди повтори въпроса си.

Тя каза:

— Леля Лора се тревожи за някои делови въпроси. Успях да я успокоя и я уверих, че господин Седън със сигурност ще дойде утре. А сега трябва да му се обадим.

— Ново завещание ли иска да направи? — попита Роди.

— Не, не точно.

— А какво?… — спря на средата на въпроса си Роди.

По стълбите тичаше Мери Джеръд. Мина през вестибюла и влезе в кухнята. Гласът на Елинор стана рязък:

— Да? Какво искаше да ме попиташ?

— Аз… Какво? Забравих — отговори той разсеяно. Беше се вторачил във вратата, през която изчезна Мери Джеръд.

Елинор сви пръстите си. Усети как дългите й, остри нокти се забиват в дланите. Помисли си. „Не мога да го понеса… Не мога да го понеса… Не си въобразявам… Истина е. Роди, Роди, не мога да те загубя…“

После мислите й се насочиха към лекаря: „А този човек, докторът, какво ли видя на лицето ми горе? Видя нещо… О, Господи, колко ужасен е животът, когато се чувстваш така, както се чувствам аз сега. Кажи нещо, глупачко. Вземи се в ръце!“

А на глас спокойно заяви:

— Колкото до вечерята, Роди, аз не съм много гладна. Ще поседя при леля Лора, за да могат сестрите да слязат долу.

— И да вечерят с мен? — попита Роди обезпокоен.

— Няма да те изядат! — отвърна тя хладно.

— А ти? Трябва да хапнеш нещо. Защо първо не вечеряме ние, а после те да слязат долу?

— Не, другият вариант е по-добър. — После добави ядосано: — Знаеш, че са много докачливи.