Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 54

— Ако знаех, че няма да ги харесаш, не бих ги направил.

— Не ти вярвам — каза тя и се отдръпна от мен, — но все пак, извинявай. Не трябваше да го казвам. Имам предвид, че аз не бих си направила, но на теб ти отиват и са част от образа.

— Какъв образ?

Тя посочи една по една рисунките на ръката ми, като започна от китайския йероглиф.

— Тази ми говори, че живееш по собствени правила и не се интересуваш какво мислят хората за това. Онази от пехотата означава, че се гордееш с професията си. А бодливата тел… тя показва какъв си бил като тийнейджър.

— Какъв изчерпателен психологически профил! Но си абсолютно права.

— Мисля да запиша психология, след като завърша с медицината.

— Можеш директно да отидеш на изпит, ще ти дадат дипломата веднага.

Въпреки че вятърът все още гънеше дърветата и тук-там някой гръм отекваше в нощта, дъждът започна да намалява.

— Бил ли си някога влюбен?

Въпросът й ме свари неподготвен.

— Това пък откъде го измисли?

— Мислех си, че да си непредсказуема е част от образа на мистериозната жена.

— Ах, сега разбирам. Отговорът на въпроса ти е „не знам“.

— Как така не знаеш?

Трудно ми беше да й обясня.

— Преди няколко години излизах с едно момиче. Тогава си мислех, че съм влюбен в нея. Но сега, като си припомням историята, не съм толкова сигурен. Харесвах я, обичах да си прекарвам времето с нея, но не мислех за нея, когато не бяхме заедно. Излизахме, но не бяхме двойка, ако можеш да схванеш разликата.

Тя се замисли, но не каза нищо.

— Ами ти? — погледнах предпазливо. — Била ли си влюбена?

Лицето й изведнъж посърна.

— Не — отвърна някак с неохота.

— Но си мислела, че си. Като мен, нали? Тя рязко пое въздух. Аз не млъквах:

— Работата ми във взвода също изисква известна доза психология. И опитът ми говори, че в миналото си имала сериозна връзка.

Тя се усмихна, но усмивката й не беше весела.

— Знаех си, че ще се сетиш — промълви след малко и гласът й беше неочаквано тих. — Наистина, имах връзка през първата година в университета. И наистина си мислех, че съм влюбена.

— А сега какво мислиш?

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Не знам.

Аз се втренчих в нея.

— Не е нужно да ми казваш, ако…

— Няма нищо — вдигна тя ръка, за да ме спре. — Просто е трудно да го споделя. Опитах се да го забравя. Никога не съм разказвала на родителите си за него. Всъщност на никого не съм казвала. Всичко е толкова банално. Момиче от малък град отива в университета и среща красив батко, председател на своето братство. Той е известен, богат и чаровен и малката провинциалистка е на седмото небе, че такова момче може да се заинтересува от момиче като нея. Той се отнася с нея като с принцеса, останалите първокурснички ревнуват и постепенно тя започва да се чувства специална. Съгласява се да отиде на вечеря с преспиване в един от онези модерни хотели извън града, въпреки че е предупредена, че той не е такъв, за какъвто се представя. И се оказва точно така. Той е от онези момчета, които издълбават резка на таблата на леглото си за всяко излъгано момиче.

Тя затвори очи, сякаш да събере мислите си.

— Но момичето остава глухо за приказките на приятелките си и отива с него. Не пие и той не настоява, но с готовност й налива сода. Изведнъж започва да й се вие свят, да залита и той й предлага да я заведе до една от стаите на хотела, за да си полегне. Следващото, което си спомня, е, че той я слага на леглото и започва да я целува. В началото това й харесва, но изведнъж в главата й проблясва, че някой, може би той, й е сложил нещо в содата и единствената му цел всъщност е да направи още една резка на таблата си.