Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 53

— Ако искаш да ходим някъде, трябва да тръгнем преди бурята да се развихри.

— Забрави ли, че няма къде да ходим? — погледна ме тя. — Освен това аз обичам гръмотевиците.

Притиснах я до себе си и вдишах аромата й. Косата й ухаеше на зрели ягоди.

Дъждът постепенно се засили и започна да се излива косо към земята. Единствената светлина идваше от уличната лампа пред къщата и осветяваше половината лице на Савана. Другата половина беше в сянка.

Точно над нас проблесна мълния, последва я адски гръм, дъждът се превърна в порой и бързо образува големи кални локви. Но въздухът беше топъл и свеж. В ъгъла на една от стаите бях видял натрупани щайги, притичах и донесох две вместо столове. Не беше много удобно, но поне нямаше да сме прави.

Савана седна до мен и аз изведнъж осъзнах, че идването ни тук е най-доброто нещо, което можехме да измислим. За пръв път бяхме напълно сами и докато седяхме един до друг под дъжда, ми се стори, че я познавам от цяла вечност.

8.

Твърдите и ръбести щайги поставиха на изпитание задните ми части, но Савана сякаш не усещаше нищо. Или се правеше, че не усеща. Облегна се назад, но скоро се изправи.

— Съжалявам — усмихнах й се. — Мислех, че така ще ни е по-удобно.

— Няма проблем. Просто краката ме болят. Иначе е супер.

Да, помислих си, наистина е супер. Изведнъж си спомних как през дългите часове на пост си мечтаех, че седя до моето момиче, и сърцето ми се изпълни с блаженство.

Сега разбрах какво съм изпуснал през тези години.

Савана сложи глава на рамото ми и аз съжалих, че съм в армията, че базата ми е толкова далече оттук и че избрах именно този път в живота си, а не друг, който би ме направил част от нейния.

Прииска ми се да съм студент в Чапъл Хил, да строя къщи през лятото и да яздя на кон до нея.

— Много си мълчалив — обади се тя.

— Извинявай, просто си мислех за тази вечер.

— Хубави работи, надявам се?

— Много хубави.

Тя се намести по-удобно, кракът й докосна моя и аз настръхнах от желание.

— И аз си мислех за тази вечер. Само че за баща ти. Винаги ли е бил такъв? Срамежлив, отбягва погледа на човека, с когото говори?

— Да — казах. — Защо?

— Просто питам.

На две крачки от нас бурята вилнееше, небето се раздираше, от облаците се изливаха реки от дъжд. Водата се стичаше като водопад от всички страни на къщата. Една светкавица освети небосклона над нас, последвана от оглушителен пукот като картечен откос. Ако стъклата на прозорците бяха сложени, сигурно щяха да затракат като при земетресение.

Савана се притисна в мен и аз я притиснах до себе си. Можех да седя така цял живот.

— Ти си по-различен от другите момчета — погали ухото ми ниският й плътен глас. — Някак по-зрял, по-отговорен.

Аз се усмихнах в тъмното. Приятно ми беше, че мисли така за мен.

— И не забравяй войнишката подстрижка и татуировките.

— Да, подстрижката и татуировките… те вървят към комплекта, но какво да се прави, никой не е съвършен.

Смушках я в ребрата и се престорих на обиден.