Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 56

— Прав си. Той беше чудесен. Досега не ме е питал за подробности и аз не съм споделяла нищо с него. Но оттогава започна да се държи покровителствено и това не ми харесва много.

Замълчахме и аз размислих върху случката. Възхитих се на проявената от нея смелост, не само през онази вечер, но и след това.

Ако не бе споделила сама, никога нямаше да се досетя, че й се е случило нещо подобно. Защото въпреки всичко тя продължаваше да гледа оптимистично на живота.

— Обещавам ти, че ще бъда истински джентълмен — промълвих в ухото й.

Тя ме погледна учудено.

— Какво говориш?

— Тази вечер. Утре. Когато и да е. Аз не съм като онзи боклук.

Савана прокара пръст по брадичката ми и от допира й кожата ми настръхна.

— Знам, глупчо — каза нежно тя. — Защо иначе ще съм с теб?

Гласът й беше толкова нежен, че едва се въздържах да я целуна. Знаех, че моментът не беше подходящ, но не можех да мисля за нищо друго.

— Знаеш ли какво ми каза Сюзан първата вечер, когато ти си тръгна и аз отидох при тях?

Аз я погледнах в очакване.

— Каза, че я плашиш. Че не би искала да остава насаме с теб.

— Чувал съм и по-лоши неща за себе си — уверих я с усмивка аз.

— Не, не става дума затова. Думите й показват, че нищо не разбира. Когато на плажа ми подаде чантата, аз погледнах в очите ти и видях благородство и увереност, дори и нежност, но нямаше нещо плашещо. Знам, че звучи невероятно, но имах усещането, че вече те познавам.

Извърнах поглед, без да отговоря. Уличната лампа оцвети надигащата се от загрятата земята мъгла. Щурците бяха подхванали своята песен, подсвиркваха си весело един на друг. Преглътнах, защото гърлото ми беше пресъхнало. Погледнах към Савана, после към тавана, след това забих поглед в краката си и накрая отново се взрях в очите й. Тя стисна ръката ми и аз поех дълбоко въздух. Зачудих се как така се случи по времето на един най-обикновен отпуск, в това най-обикновено място да срещна такова необикновено момиче и да се влюбя до полуда. В Савана Лин Къртис.

Тя видя вълнението ми, но не го разгада.

— Съжалявам, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно — прошепна тя. — Просто мислех на глас, без да си дам сметка как ще се отрази това върху теб.

— Не си виновна с нищо — прекъснах я и взех лицето й в ръце. — Просто… досега никой не ми е казвал такива думи.

Замълчах, наивно реших, че ако успея да задържа думите в себе си, ще се измъкна от клопката и бурните чувства щяха някак си да отминат.

— Нямаш представа колко много значат за мен последните няколко дни — не се сдържах. — Запознанството ни е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

Спрях отново и се поколебах. Не го ли кажех сега, нямаше да мога да го кажа никога.

— Обичам те — прошепнах.

Винаги съм си представял, че ще е много трудно, но се оказа, че не е така. Бях абсолютно уверен в любовта си и въпреки че се надявах един ден да чуя същите думи и от нея, най-важното беше, че го казах и бях готов да й дам сърцето си, без да търся гаранции за взаимност.

Навън започна да застудява. Локвите блестяха като разтопено сребро на лунната светлина. Облаците се разкъсаха и звездите между тях затрептяха, сякаш ми намигаха и се радваха на смелостта ми.