Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 55
Никълъс Спаркс
Тя започна да изстрелва една след друга думите като картечница.
— Той започва да мачка гърдите и, разкъсва роклята и бикините й, ляга върху нея и е толкова тежък, че тя не може да го избута, чувства се напълно безпомощна и започва да го моли да спре, защото никога досега не го е правила, но е замаяна, езикът й е надебелял и не може да говори, нито да извика за помощ. Добре, че друга двойка, наела стаята, се появява и тя успява да избяга оттам, обляна в сълзи и със скъсаната рокля в ръка. Успява да се довлече до тоалетната и не спира да плаче. Другите момичета случайно влизат и виждат размазания грим и скъсаната рокля и вместо да я подкрепят, започват да й се смеят, казват, че е трябвало да предвиди какво ще стане и всъщност си го заслужава. Накрая тя успява да се обади на един приятел. Той пристига веднага и е достатъчно благороден, за да не задава никакви въпроси, докато я откарва обратно в общежитието.
Когато свърши разказа си, кръвта ми кипеше. Не съм светец, но никога през живота си не бих насилил жена да направи нещо, което не иска.
— Много съжалявам — беше единственото, което успях да измисля.
— Няма защо да съжаляваш. Не си го направил ти.
— Просто не знам какво друго да кажа, освен ако…
Гласът ми замря. Тя вдигна лице към мен и бузите й бяха мокри от сълзи. Сърцето ме заболя.
— Освен какво?
— Освен ако не искаш… де да знам, да пребия оня боклук.
Тя се засмя тъжно.
— Знам, че би го направил.
— Аз… такова, сериозно.
Тя ми се усмихна отново и погледът й беше едновременно тъжен и невинен като на дете.
— Затова няма да ти кажа името му. Но съм трогната. Беше много мило от твоя страна.
Стана ми приятно, че го каза. Отново се загледахме в нощта пред нас със здраво преплетени една в друга ръце. Дъждът най-сетне бе спрял и музиката от съседната врата отново достигна до ушите ми. Не знаех песента, но беше нещо от ранната ера на джаза. Едно от момчетата във взвода си падаше по джаз.
— Ето това имах предвид, когато казах, че първата година не беше лесна за мен. Исках да прекъсна следването си. Мама и татко, господ да ги поживи, си мислеха, че просто ми е мъчно за дома, и настояха да остана. Но тогава научих нещо за себе си. Разбрах, че имам достатъчно сили да премина през нещо подобно и да оцелея. Знам, че можеше да бъде по-лошо. Много по-лошо. Но за мен и това беше достатъчно. Успях да си взема поука.
Но аз мислех за нещо, което бе казала преди.
— Тим ли беше приятелят с колата?
Тя се сепна и вдигна глава.
— На кого другиго би телефонирала? — разсъдих на глас.
Тя кимна.