Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 51

Времето, прекарано със Савана, ме караше да се питам дали е възможно да има и изключения от общото правило. Имах нужда от нея и както и да се развиеха отношенията ни, знаех, че няма да забравя нито един от миговете, прекарани с нея. Може да ви звучи невероятно, но тя бе станала част от живота ми и отсега се измъчвах, че утре през деня нямаше да имам възможност да съм с нея. Нито на следващия ден, нито на последващия ден. Може би с другите не е било така и затова любовта им не издържаше на раздялата?

— Виж, виж там! — извика неочаквано тя. — При скалите.

Погледнах към металносивата повърхност на океана, но не видях нищо. Савана скочи и изтича към брега.

— Ела! — извика през рамо. — Побързай!

Станах, тръгнах след нея, но след малко затичах, за да скъся разстоянието между нас. Тя спря на самия бряг. Чух развълнуваното й дишане.

— Какво става? — попитах разтревожено.

— Ето там.

Присвих очи и най-сетне ги видях. Бяха три, наредени един след друг. Гмурнаха се във водата и след миг подадоха глави малко по-надолу.

— Млади делфини — казах. — Минават оттук почти всеки ден.

— Знам — отвърна тя, — но изведнъж ми заприличаха на сърфисти.

— Да, и аз съм забелязал. Те обичат да си играят, особено вечер. Хората най-сетне са излезли от водата, те се чувстват в безопасност и се забавляват.

— Искам да отида при тях. Винаги съм искала да плувам с делфини.

— Няма да те допуснат до себе си. Когато те усетят, ще спрат танца си или ще се преместят по-надалеч, където не можеш да ги стигнеш. Държат се особено с хората, забелязал съм го, докато сърфирам. Любопитни са, идват съвсем близо до теб, започват най-нахално да те изучават, но ако тръгнеш към тях, веднага отпрашват навътре.

Продължихме да ги гледаме, докато се отдалечиха от брега и здрачът ги скри от погледа ни.

— Време е — напомних й аз.

Тръгнахме към колата, като по пътя спряхме да оберем боклука от вечерята.

— Може би ще е рано за танците, но ще почакаме.

— Няма значение — каза тя. — Все ще намерим какво да правим. Трябва да те предупредя, че не съм голяма танцьорка.

— Ако не искаш, няма да ходим — казах веднага. — Можем да идем на друго място.

— Къде, например?

— Обичаш ли кораби?

— Какви кораби?

— Големи. Знам едно място, където можем да видим огромен военен американски параход.

Тя изкриви устни и аз разбрах, че отговорът е „не“. И за пореден път си пожелах някога да си имам собствено местенце, където да мога да я заведа. Не бях сигурен, че ако имах, щеше да дойде, и ако бях на нейно място, сигурно нямаше да приема такава покана.

В крайна сметка аз бях човешко същество със своите слабости.

— Чакай! — спря изведнъж тя. — Знам къде можем да отидем.