Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 49

Бях сигурен, че тя няма да каже нищо лошо, просто не беше в природата й, но все пак…

Савана се обърна към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, че ме запозна с него. Той има толкова… добро сърце.

Никой досега не бе казвал такова нещо за него и ми стана приятно.

— Радвам се, че ти харесва.

— Разбира се — каза тя и звучеше напълно искрено. — Той е… нежен, благороден човек… Но мисля, че разбирам защо си имал неприятности в миналото с него. Той изглежда… не е много лесен за общуване.

— Така е.

Тя свъси вежди, но очите й блестяха.

— И с лошото си поведение си искал да го предизвикаш.

— Предполагам, че е така — засмях се аз.

— Как така предполагаш — поклати глава тя. — Ти трябва най-добре да знаеш.

— Бях още дете.

— Аха, вечното извинение. Само че няма да мине. Аз например никога не съм се опитвала да се наложа на нашите.

— Да, ти си била идеална. Вече ми го каза.

— Шегуваш ли се с мен?

— В никакъв случай.

Тя ме изгледа подозрително.

— Мисля, че все пак го правиш — заключи накрая.

— Добре, де, може би малко.

Тя обмисли внимателно отговора ми и тръсна глава.

— Е, може би мъничко го заслужавам. Но знаеш ли, не съм толкова идеална.

— Нима!

— Естествено, че не съм. Например спомням си ясно, че преминах четвърти клас с петица.

Аз се опулих насреща й и изиграх пълен шок.

— Не! Не може да бъде!

— Истина е.

— Как успя да го преживееш?

— А ти как мислиш? — потръпна тя. — Но си казах, че повече никога няма да го допусна.

И за миг не се усъмних.

— Огладня ли вече?

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

— Какво ти се яде?

Савана вдигна косата си нагоре и я хвана на конска опашка, после я пусна и тя се разпиля върху раменете й.

— Какво ще кажеш за един голям сочен чийзбургер?

Мина ми през ума, че е прекалено хубаво, за да е истина.

7.

— Признавам, че това е най-интересното място за вечеря — заяви Савана и се огледа доволно.

В далечината между дюните се виждаше дълга редица от клиенти, които сновяха от паркинга до капачето и обратно.

— Най-хубавото място в града — отбелязах и лакомо отхапах от огромния бургер.

Савана седеше на пясъка съвсем близо до мен и гледаше към морето. Бургерите бяха фантастични, сочни и с много месо, и въпреки че пържените картофки бяха малко мазни, всичко беше страшно вкусно. Савана ядеше и се взираше в океана. Изведнъж ми се стори, че принадлежи много повече на това място от мен самия.

Спомних си за начина, по който говореше за баща ми и за всички други, включително и за мен. Имаше рядката дарба да дава на хората това, от което се нуждаеха най-много, и в същото време да остане вярна на себе си. Не приличаше на никого от познатите ми, нито по външност, нито по характер. Беше прекрасна, просто не можех да разбера какво харесва в мен. Двамата бяхме напълно различни. Тя беше момиче от планините, умно и мило, отгледано от грижовни родители, готово да помогне на всеки в нужда. Аз бях татуиран глупак в униформа, недодялан в обноските и чужденец дори в собствения си дом. Тя се държеше с татко по-мило от мен самия, беше възпитана да уважава хората. Прииска ми се да приличам поне малко на нея.