Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 36

Тя се пресегна за менюто, поставено в металния салфетник до шишетата с кетчуп и тексаски лютив сос.

— Хубаво е — повтори и се съсредоточи в менюто. — Кажи ми с какво е известна кухнята тук?

— Със скаридите.

— Майчице, вярно ли?

— Напълно. Тук предлагат всички възможни ястия със скариди. Нали помниш сцената във „Форест Гъмп“, когато Буба описва на Форест различни начини за приготвяне на скариди? Печени, на шиш, соте, с лимон, скариди по креолски, коктейл от скариди… Тук предлагат всичките видове.

— Ти как ги обичаш?

— Подлютени с коктейл от различни сосове. Или пържени.

Тя затвори менюто и го остави на масата.

— Тогава избери ти. Доверявам ти се напълно.

Върнах папката на мястото й в салфетника, без да погледна менюто.

— Какво ще бъде? — попита Савана.

— Подлютени в кофичка. Незабравим вкус.

Тя се наведе към мен през масата.

— И колко жени си водил тук, за да опитат незабравимия вкус?

— Освен теб? Чакай да помисля. — Забарабаних с пръсти по масата и събрах вежди. — Нито една.

— Поласкана съм.

— Идвахме тук с приятелите, когато искахме да хапнем, вместо да се напием. Няма по-добро място за хранене от това, особено ако си сърфирал цял ден.

— Скоро ще разберем.

Сервитьорката се появи и аз поръчах. Попита какво ще пием и този път посочих Савана.

— Студен чай — отвърна тя.

— Нека да са два — добавих.

Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.

Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.

— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.

Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.

— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.

— Защото си бъбривец — заключи Савана.

— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.

— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?