Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 34

— Как изглеждам? Не ми казвай, и сам знам, че съм се наконтил като за сватба. Ще я водя на вечеря. Мога ли да взема колата ти?

— О… разбира се.

— Няма ли да ти трябва тази вечер? Ако е така, мога да помоля някой приятел да ни закара или да взема такси.

— Не, не!

Той бръкна в джоба си и извади ключовете. Девет от десет възможни татковци биха ги хвърлили към синовете си; моят стана и ми ги подаде.

— Ти как си? — попитах.

— Малко съм уморен.

Взех ключовете и станах.

— Татко?

Той отново вдигна очи.

— Съжалявам, че те оставям да вечеряш два дни поред сам.

— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.

Когато потеглих, слънцето вече пътуваше към океана и небето представляваше плетеница от ярки цветове, толкова различни от тъмните тонове на немското небе. Трафикът беше ужасен, както винаги в неделните вечери. Отне ми трийсет изтощителни минути, за да стигна до плажа.

Вратата на къщата беше отворена и аз влязох, без да чукам. Две момчета седяха на дивана и гледаха по телевизията бейзбол.

— Здрасти — поздравиха те, щом чуха влизането, но не показаха изненада, нито интерес.

— Виждали ли сте Савана?

— Кого? — попита единият, без да отмества поглед от телевизора.

— Няма значение. Ще я намеря сам — отвърнах.

Прекосих хола и излязох на задната тераса. Видях същите хора, които седяха там миналата вечер, имаше и непознати лица, но от Савана нямаше и следа. Не беше и на плажа. Бях на път да се върна в колата, когато някой ме потупа по рамото.

— Кого търсиш? — попита тя.

Обърнах се на секундата.

— Едно момиче, което има навика да губи разни неща по кейовете, но иначе се справя чудесно със сърфа.

Тя сложи ръце на кръста и засия в усмивка. Беше с шорти и лятна блузка без ръкави. Имаше дискретен руж, червило и сенки на очите. Въпреки че я харесвах естествена — не забравяйте, че съм морско чедо — признавам, че така беше направо ослепителна. Приближи се към мен и аз усетих свеж аромат на лимон.

— Това ли представлявам за теб? Просто едно момиче?

Каза го едновременно закачливо и сериозно, а аз едва се сдържах да я прегърна пред всички.

— Ама това ти ли си била? — изиграх изненада аз.

Двете хлапета на дивана ни изгледаха за момент, после се върнаха към мача.

— Готова ли си?

— Само да си взема чантата — каза тя и отиде към кухнята. След малко се появи с чантата на рамо и ние тръгнахме. — И къде ще ме водиш?

Когато й казах, тя вдигна вежди.

— Ще ме водиш на вечеря на място, наречено „колиба“?

— Аз съм само един нископлатен войник и това е всичко, което мога да си позволя.

Тя се ухили насреща ми.

— Ето защо не излизам с непознати.

„Скаридената колиба“ се намира в центъра на Уилмингтън, в стария град до брега на Кейп Фиър. В единия край на района са туристическите обекти и магазините със сувенири, няколко антиквариата, няколко безумно скъпи ресторанти, кафе-бар, бутици и държавните учреждения. В другия край Уилмингтън показваше лицето си на голямо в миналото търговско пристанище: огромни складове, повечето празни, и няколко полунаселени офис-сгради. Съмнявах се, че туристите, които превземаха града през лятото, стигат дотук в разходките си. Аз подкарах точно в тази посока. Не след дълго тълпата започна да оредява, тротоарите постепенно опустяха, заредиха се стари разнебитени сгради.