Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 37
Никълъс Спаркс
Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.
— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.
Тя се наведе към мен.
— Какво искаш да знаеш?
— Разкажи ми за родителите си.
— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?
— Разбира се.
Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.
— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.
Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.
— Изглеждат симпатични хора.
— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.
— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?
— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.
— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?
— Не — отвърна тя. — Той е добър треньор, но винаги ми е казвал, че трябва да се занимавам с неща, които ми харесват. Волейболът не е любимият ми спорт. Опитах и бях добра, но не ми харесваше.
— Предпочиташ конете.
— Още от малка. Мама ми подари една статуя на кон и с това започна всичко. Получих първия си истински кон на осем години като подарък за Коледа. Най-хубавият коледен подарък. Казваше се Слокъм — грациозна стара кобила — беше точно като за мен. Условието беше аз да се грижа за нея — да я храня, реша и да поддържам конюшнята чиста. Но наред с училището, атлетиката и грижата за другите животни ми дойде малко в повече.
— Другите животни?
— Докато растях, къщата ни приличаше на зоологическа градина. Беше пълна с кучета, котки, дори за известно време гледахме и една лама. Не можех да устоя на нито едно улично коте или кутре. Нашите вдигнаха ръце от мен, спряха да спорят и приемаха всичко, което мъкнех вкъщи. У нас по всяко време имаше четири-пет улични превъзходни. Понякога идваше някой собственик, загубил кучето си. Ако не можеше да го открие, си тръгваше с едно от нашите създания. Бяхме като пансион за домашни любимци.