Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 33

— Не. Поне не тази вечер. По-късно, може би. Искам да ти покажа Уилмингтън.

— На среща ли ме каниш?

— Да — признах си аз. — Ще те върна когато кажеш. Знам, че утре започваш работа, но искам да ти покажа едно място.

— Какво място?

— Местно ресторантче, където приготвят морска храна. Трябва да опиташ.

Тя обгърна коленете си с ръце.

— Обикновено не излизам с непознати. Запознахме се едва вчера. Мислиш ли, че мога да ти се доверя?

— Аз не бих поел такъв риск.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че в този случай мога да направя изключение.

— Нима?

— Да. Аз съм една наивница и вярвам на бивши хулигани с честни очи. По кое време ще ме вземеш?

4.

Прибрах се към пет и макар че не усещах кожата си опъната, щом пуснах душа, веднага усетих последиците. Водата ужили гърдите и раменете ми, а лицето ми пламна, сякаш имах температура. Избръснах се за пръв път, откакто се бях прибрал от Германия, сложих чисти къси панталони и една от сравнително хубавите си ризи, светлосиня на цвят. Беше ми подарък от Луси. Когато я облякох за пръв път, тя заяви, че цветът много ми отива. Навих ръкавите до лактите и я оставих над панталоните, после изрових от гардероба старите сандали.

Вратата беше леко отворена, надникнах през пролуката и видях татко, приведен над бюрото си. Стана ми неприятно, че го оставям вече втора вечер да вечеря сам. Не намерих никакво време за него през целия уикенд. Знаех, че няма никога да се оплаче, но в сърцето си почувствах вина. След като спряхме да говорим за монети, закуските и вечерите бяха единственото нещо, което правехме заедно, а аз го лишавах дори и от това. Може би не се бях променил толкова много.

Живеех в дома му, ядях от манджите му и бях на прага да му поискам ключовете от колата, с други думи, мислех само за себе си, а него използвах по всички параграфи. Запитах се какво би казала Савана за това, но всъщност знаех отговора. Понякога тя звучеше точно като онзи тих глас, настанил се в главата ми, без да плаща наем, който в подобни моменти ми нашепваше, че ако се чувствам виновен, може би има защо.

Твърдо реших от утре да прекарвам повече време с него. Много добре съзнавах, че с това обещание гледах просто да се измъкна от ситуацията, но какво друго можех да направя?

Когато застанах на прага на кабинета му, той се стресна и ме изгледа изненадано.

— Здрасти, татко — казах и седнах на обичайното си място на прага.

— Здрасти, Джон — отвърна той и прокара нервно ръка по голото си теме.

Аз замълчах и той разбра, че ще се наложи да зададе някакъв въпрос.

— Как мина денят ти? — сети се най-накрая.

— Беше велико. Бях със Савана, момичето, за което ти споменах вчера.

— О… — очите му блуждаеха наоколо, твърдо решени да не се срещнат с моите. — Не си ми говорил за нея.

— Не съм ли?

— Не, но е нормално. Беше много късно.

Изглежда, все пак ме мярна с ъгълчето на окото си и видя, че съм облечен официално или поне по-официално, отколкото някога ме е виждал, но не можа да намери думи да ме попита защо.

Започнах нарочно да си оправям ризата и възела на връзката, за да привлека вниманието му.