Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 31

— Не знам. Какво искаш да знаеш?

— Кажи ми нещо, което никой друг не знае.

Замислих се за миг.

— Мога да ти кажа колко десетдоларови монети със завити краища са пуснати в обращение през 1907 година в Индиана.

— Колко?

— Четирийсет и две. Не за били предвидени за обща употреба. Работниците в монетния двор са ги секли за себе си и за свои приятели.

— Обичаш ли монетите?

— Не съм сигурен. Това е дълга история.

— Имаме време.

Поколебах се. Савана се пресегна за чантата си и зарови из нея.

— Чакай малко — каза, извади една туба с крем и ми я подаде. — Ще ми разкажеш, след като намажеш гърба ми с това. Имам чувството, че цялата изгарям.

— Позволяваш ли ми?

— Това е част от сделката — смигна тя.

Намазах гърба и раменете й и може би стигнах малко по-далеч, но убедих себе си, че кожата й вече е розова навсякъде и утре ще бъде червена като рак. После в продължение на пет минути й разказах за дядо и татко, за нумизматичните изложби и за добрия стар Елизбърг. Така избегнах конкретния й въпрос, просто защото не знаех какъв е отговорът. Когато свърших, тя попита.

— И баща ти продължава да колекционира?

— Не е спирал. Поне доколкото аз знам, защото с него вече не говорим за монети.

— Защо?

Разказах й и това. Не ме питайте защо. Знам, че трябваше да скрия някои неща и да се опитам да я впечатля с други, но със Савана това беше невъзможно. По необясними причини тя ме караше да говоря само истината, въпреки че едва я познавах. Когато свърших, тя ме изгледа изумено.

— Знам, че постъпих като кретен — казах, убеден, че има друга дума, която ме характеризира много по-точно, но дори и кретен беше груба за нейните уши.

— Така излиза — кимна тя, — но знаеш ли какво си мислех? Опитвах се да си представя какъв си бил тогава, защото сега нямаш нищо общо с онзи кретен, за когото говориш.

Можех ли да кажа нещо, без да прозвучи фалшиво, дори и да беше истина? Несигурен в себе си, аз приех подхода на татко и си замълчах.

— Как изглежда баща ти?

Описах й го набързо и докато търсех подходящите думи, тя загреба шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й. Отново се изненадах от себе си и най-неочаквано признах, че двамата с него сме като непознати.

— Ти си непознатият — заговори тя, без да осъжда, сякаш ме информираше за времето. — Нямало те е няколко години и сам признаваш, че си се променил. Откъде би могъл да те познава?

Аз се надигнах. Плажът беше пълен, бе настъпило времето, когато всеки, наумил си да дойде днес, вече беше тук и никой още не си тръгваше. Ранди и Брад играеха фризби край брега, тичаха наоколо и надаваха бойни викове. Няколко момчета се навъртаха около тях, готови да се присъединят към играта.

— Знам, но не е това — отвърнах тихо. — Винаги сме били чужди. Много е трудно човек да говори с него.

— Много младежи на нашата възраст смятат същото за родителите си.

„Може би“ — помислих си. Но нашето беше друго. Не беше от разликата в поколенията, просто за татко обикновеният разговор беше невъзможен, освен ако не ставаше дума за монети. Но не казах нищо повече. Савана заглади с ръка пясъка пред себе си. Когато заговори, гласът й прозвуча необикновено нежно.