Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 30

— Искаш ли после да продължим със сърфа?

Можех ли да кажа „не“?

Прекарахме целия следобед във водата. Наслаждавах се на фигурата на Савана върху сърфа, но повече бях очарован от грациозните й движения, докато балансираше умело върху дъската. Сякаш да направи нещата още по-приятни, тя настоя да сърфирам точно пред нея, докато си почива на пясъка. Това ми даде възможност да зяпам безнаказано всяка извивка на тялото й, докато гоня вълните.

Върнахме се късно следобед и се присъединихме към другите. Легнахме на кърпите на пясъка зад къщата, близо един до друг, но не прекалено. Колегите й ни хвърляха по някой любопитен поглед, но в общи линии никой не го беше грижа, че съм там, като изключим Ранди и Сюзан. Тим не се виждаше никъде.

Савана легна по корем — изкусителна гледка — аз също се излегнах, опитах се да подремна на следобедната жега, но присъствието й ме държеше буден.

— Разкажи ми за татуировките — измърмори тя.

Аз наместих главата си удобно върху пясъка.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Не знам. Защо си ги направил? Какво означават?

Повдигнах се на лакът и посочих лявата ръка, на която имаше орел и знаме.

— Това е емблемата на пехотата, а тук е изписана — докоснах буквите над орела — частта, в която служиш: батальон, рота, дивизия. Всички в отряда имат такава. Направихме ги след основния курс във Форд Бенинг в Джорджа, на бала по случай успешното завършване.

— Какво значи „скачай и действай“? — попита и докосна надписа отдолу.

— Това е прякорът ми. Заради нашия сержант по време на тренировките. Не успях да сглобя достатъчно бързо пушката и той заяви, че ако не се задействам, той ще скочи и ще задейства една определена част от тялото ми. Така си и остана.

— Изглежда е бил симпатяга.

— Аха. Зад гърба му го наричахме Луцифер.

Тя се усмихна.

— А за какво е онази бодлива тел над надписа?

— Нищо — тръснах глава аз. — Имам я още преди да вляза в армията.

— А другата ръка?

Китайски йероглиф. Не исках да навлизам в подробности, затова се загледах встрани.

— Идва от периода „Не ми пука от нищо“.

— Не е ли китайски йероглиф?

— Да.

— И какво означава? Трябва все пак да значи нещо. „Смелост“ или „герой“, или нещо от този род.

— Не, нещо по-неприлично.

— О — възкликна тя и примигна.

— Казах ти, че вече не означава нищо за мен.

— Освен че ще се наложи да носиш дълъг ръкав, ако някога отидеш в Китай.

Засмях се с глас и кимнах в знак на съгласие. Тя утихна за миг, после попита:

— Значи някога си бил бунтар?

— Много отдавна. Е, не чак толкова отдавна, но така ми изглежда.

— Затова ли каза, че си имал нужда да влезеш в армията?

— Да, подейства ми добре.

Тя отново се замисли.

— Щеше ли тогава да скочиш за чантата ми?

— Не. Най-вероятно щях да се смея на случката.

Тя обмисли внимателно отговора ми, сякаш се колебаеше дали да ми повярва. Пое дълбоко въздух и каза:

— Тогава се радвам, че си в армията. Наистина беше много важно да си върна чантата.

— Добре.

— И какво друго?

— Какво „какво“?

— Какво друго ще ми кажеш за себе си?