Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 29

По мое скромно мнение бе наблюдавала Тим прекалено дълго и прекалено често, но не исках да се задълбочавам.

— Хей, компанията — махна с ръка Тим, — готови ли сте да тръгваме?

— Доста време те чакаме — отбеляза Савана.

— Съжалявам! Трябваше да поговорим.

— Ти говориш с всички и навсякъде.

— Знам — усмихна се той. — Опитвам се да бъда по-резервиран.

Тя се засмя и тяхната почти семейна кавга ме избута автоматично извън приятелския кръг, но всичко бе забравено веднага, щом Савана сложи ръка в моята.

Когато пристигнахме, всички в къщата вече бяха на крак. Много от тях бяха по бански, за да хванат тен. Имаше хора и на терасата на втория етаж, но повечето бяха на плажа зад сградата. Гърмеше музика, охладителят отново пращеше от бира и момчетата вече държаха в ръце по кутия от старото изпитано средство против махмурлук. Ако бях на тяхно място, сигурно и аз щях да гаврътна една. Всъщност студеното питие щеше да ми дойде добре и сега, но предвид, че идвах от църква, реших да пропусна.

Преоблякох се, сгънах дрехите на Тим по войнишки и се върнах в кухнята. Той правеше сандвичи.

— Вземи си — покани ме с жест. — Имаме цели тонове храна. Знам го, защото вчера лично прекарах три часа в магазина.

Той изплакна ръцете си и ги подсуши с кърпата.

— Така. Сега е мой ред да се преоблека. Савана ще дойде всеки момент.

И той напусна кухнята. Останал сам, аз за пръв път се огледах наоколо. Къщата беше в традиционния морски стил: тръстикови мебели с ярка тапицерия, нощни лампи от черупки на миди и раковини, статуя на морски фар на лавицата над камината и картини на брега, рисувани с пастели.

Родителите на Луси имаха подобна къща, но не тук, а на остров Болд Хед. Прекарваха там цялото лято. Старецът й трябваше да работи и през седмицата с жена му се връщаха в Уинстън Салем, а „горката“ Луси трябваше да стои там сама. Без да се броя аз, разбира се. Ако знаеха какво става през тези дни, сигурно нямаше да я оставят така безотговорно.

— О, виждам, че отново приличаш на себе си — чух гласа на Савана.

Беше по бански, но върху долнището бе сложила къси панталонки.

— Какво искаш да кажеш?

— Якичката така те стягаше, че очите ти бяха изскочили като на жаба.

Ухилих й се и посочих чинията пред мен.

— Тим направи сандвичи.

— Супер! Умирам от глад — възкликна и се приближи до масата тя. — Ти хапна ли?

— Не още.

— Хайде, грабвай един. Мразя да ям сама.

Нагънахме сандвичите. Момичетата на терасата не знаеха, че сме вътре, и една от тях разказваше високо на другите какво е правила миналата нощ с някакво момче. От разказа й изобщо не личеше, че са тук заради мисия в услуга на бедните. Савана сбърчи нос, сякаш искаше да каже: „Прекалено много детайли“, и отвори хладилника.

— Жадна съм. Ти какво предпочиташ?

— Вода.

Тя се наведе и взе две бутилки с минерална вода. Опитах се да не я зяпам, но всъщност направих точно това и, да си призная, не съжалих. Не знам дали разбра, че я оглеждам, но явно беше, защото когато се изправи и се обърна, очите й светеха закачливо. Сложи бутилките на масата и попита: