Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 27

— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.

— Мирише страхотно.

— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.

— Всеки си има някакъв.

Тя ме погледна с любопитство.

— А твоят какъв е?

— Аз съм изключение. Нямам нито един.

Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.

— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?

Знаех, но предпочетох да си затрая.

— Наистина ли?

— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.

Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.

— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?

Погледнах часовника си и казах:

— Малко след девет.

— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— На църква? — изненадах се.

— Да, на църква. Не ходиш ли?

Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.

— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.

Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен:

— И?

— Какво „и“?

— Ще дойдеш ли с мен или не?

— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.

Тя ми хвърли изпитателен поглед. Явно й се сторих благонадежден, защото ме потупа по коляното и каза:

— Добре тогава. Ще ти намеря дрехи.

Докосваше ме за втори път.

— Изглеждаш много добре — увери ме Тим. — Ризата ти е малко тясна в яката, но не мисля, че някой ще забележи.

Погледнах се в огледалото и видях непознат човек в панталони цвят каки, плътно прилепнала по тялото риза и вратовръзка. Не си спомнях кога за последен път съм слагал връзка и не бях сигурен, че тази работа ми харесва. Тим, напротив, гледаше на нещата откъм веселата им страна.

— Как успя да те убеди? — попита ме той.

— Нямам представа.

Тим се засмя и докато се навеждаше да завърже обувките си, ми намигна.

— Казах ти, че те харесва.

В базата имахме няколко свещеници и повечето от тях бяха добри момчета. Един от тях се казваше Тед Дженкинс, мъж, на когото можеш да се довериш. Не пиеше и не мога да кажа, че беше един от нас, но където се появеше, винаги бе добре дошъл. Имаше съпруга и две хлапета и служеше в базата вече петнайсет години. Имаше дългогодишен опит в семейните и военните драми, които разтърсваха войнишката душа и ако ти се прииска да си излееш болката, беше насреща, сядаше и наистина те изслушваше. Не можеш да му кажеш всичко — все пак той беше офицер и успя да разжалва две момчета от моя взвод, които му разказали без задръжки как са се скатали от някаква задача, но въпреки това нещо те караше да споделиш с него. Не знам защо, може би просто защото беше добър човек и свещеник. Говореше за бог естествено, все едно говори за приятелите си, не с онзи наставнически, дразнещ тон, който те кара да бягаш надалеч. Нито те насилваше да присъстваш на неделните служби. Оставяше сам да си прецениш. В зависимост от положението в базата и степента на риск на предстоящата акция, разговаряше с един, двама или сто души на ден. Преди да ни изпратят на Балканите, той успя да покръсти най-малко петдесет души.