Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 123
Никълъс Спаркс
— Преди година. На крака ми се появи бенка. Разчесах я и я разкървавих. Не обърнах внимание, но след известно време пак я разчоплих и тя отново се разкървави. Шест месеца по-късно отидох на лекар. Беше петък. В събота ме оперираха и в понеделник започнах процедури с интерферон. Сега съм тук.
— И през цялото време си в болницата?
— Не, влизам и излизам. Обикновено интерферонът се поставя амбулаторно, но аз го приемам зле. Затова влизам, докато трае серията, в случай, че отпадна много или се дехидратирам. Като вчера.
— Съжалявам — казах тихо.
— И аз.
Огледах стаята и погледът ми се спря на една снимка в евтина рамка. Беше на Савана и Тим, двамата се усмихваха, помежду им беше Алън.
— Как го понася Савана?
— Както предполагаш — отвърна той и проследи с пръст една гънка на чаршафа си. — Но е истински герой. Справя се и с мен, и с ранчото. Никога не се оплаква. Опитва се да бъде силна, особено когато е с мен. Непрекъснато ми повтаря, че всичко ще се оправи.
Той отново се опита да пусне една призрачна усмивка. — Понякога дори й вярвам.
Аз замълчах.
Тим опита да се поизправи в леглото. Потръпна, но след миг болката явно отмина и той успя да се намести.
— Савана ми каза, че вчера сте вечеряли заедно.
— Да.
— Бас държа, че се радва да те види. Винаги е чувствала вина към теб. Аз също. Дължа ти извинение.
— Не, недей — вдигнах ръка. — Няма нужда.
Той изкриви устни:
— Казваш го само защото съм болен. Не си криви душата и двамата знаем, че е така. Ако бях здрав, вероятно щеше да ми счупиш носа отново.
— Може би — отвърнах и той отново се засмя, но този път смехът му прозвуча тъжно.
— Заслужавам си го. Може и да не ми вярваш, но се чувствам зле заради това. Знам, че двамата означавахте много един за друг.
Подпрях се на лакти и се наведох към него.
— Оттогава мина много време.
Не го вярвах, не ми повярва и той. Но ни даде възможност да приключим темата засега.
— Какво те води насам след толкова години?
— Татко почина миналата седмица — отвърнах аз.
Въпреки състоянието му в погледа му се появи състрадание.
— Много съжалявам, Джон — прошепна той. — Знам колко много означаваше той за теб. Неочаквано ли стана?
— Винаги е неочаквано. Но той боледува близо година.
— Това не прави нещата по-лесни за приемане.
Не знаех дали има предвид мен или Савана и Алън.
— Савана ми каза, че си загубил и двамата си родители.
— Катастрофа — с мъка произнесе той. — Беше… не беше за вярване. Преди два дни си вечерял с тях, а след миг ги погребваш. Когато съм вкъщи, винаги очаквам да видя мама в кухнята, а татко да работи нещо в градината.
Той замълча и аз разбрах, че картината и сега е в ума му. Тим поклати глава и попита:
— И с теб ли е така?
— Непрекъснато е пред очите ми, когато съм у дома.
— Мисля, че и двамата сме преживели много през тези години — каза той и отпусна глава назад. — Достатъчно, за да подложи вярата ни на изпитание.
— Дори и твоята?
Въпреки слабостта си той се ухили.
— Казах, че я подлага на изпитание, не че съм я изгубил.
— Разбира се, не съм си го помислил дори.
В коридора се чу гласът на медицинска сестра. Помислих, че ще влезе, но стъпките й скоро заглъхнаха.