Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 124

— Радвам се, че дойде да видиш Савана. Знам, звучи изтъркано, като имам предвид какво преживяхте двамата, но тя наистина има нужда от приятел сега.

— Да… — отвърнах със свито гърло.

Той притихна. Разбрах, че повече не иска да говори. Затвори очи и сякаш заспа.

— Извинявай, че не ти казах вчера — каза ми Савана един час по-късно.

Двамата с Алън се върнаха след малко и завариха Тим да спи. Тя ми направи жест да я последвам и двамата слязохме долу в барчето.

— Бях шокирана от появяването ти. Знам, че трябваше да те предупредя, но всеки път щом се опитвах, нещо ме спираше.

На масата имаше две чаши с чай. Никой от нас не се сещаше за ядене.

— Просто беше един лош ден. Прекарах часове тук и сестрите ме гледаха със съжаление… сякаш разбираха, че с всеки ден умирам по малко. Знам, че изглежда смешно, все пак Тим е болният, но ми е толкова трудно да го гледам така. Чувствам се ужасно. Знам, че трябва да съм тук, да му давам сили и наистина искам да съм до него, но винаги е по-зле, отколкото си го представям. Вчера след процедурата беше направо ужасно, помислих, че умира. Не спираше да повръща. На всеки пет минути започваше да пъшка, въртеше се, опитваше се да го предотврати, но не можеше и продължи да се напъва дори когато вече не бе останало нищо в стомаха му. Бях до него, опитвах се да му помогна, но не мога да ти опиша колко безпомощна се чувствах.

Тя извади пликчето с чая от водата и въздъхна.

— И всеки път е така.

Забарабаних с пръсти по чашата си.

— Щеше ми се да знам какво да кажа.

— Няма какво да кажеш, знам го. Затова ти разказвам, ти ще успееш да го преодолееш. Не съм казвала на друг. Никой от приятелите ми няма представа какво преживявам. Мама и татко наистина се стараят… Знам, че ще направят всичко, каквото поискам от тях, винаги са готови да помогнат, мама носи всеки ден кутиите с храна, но всеки път като я видя, е кълбо от нерви. Сълзите й винаги са готови да потекат. Страхува се да не каже или да не направи нещо не както трябва, докато помага в къщата или ранчото, и излиза, че аз трябва да я успокоявам, вместо тя — мен. Понякога ми идва много. Не искам да говоря така за нея, тя ми е майка и аз я обичам, но ми се ще да прояви малко повече твърдост.

Спомних си майка й и кимнах разбиращо.

— А баща ти?

— И той е същият, но по различен начин. Просто избягва темата. Не иска изобщо да чува за Тим. Говори за ранчото, за работата ми, за всичко, но не и за Тим. Сякаш иска да компенсира вайкането на мама, но никога не пита как е Тим или как се чувствам аз. — Тя замълча за миг и поклати глава. — Да не забравяме и Алън. Тим е толкова добър с него! Аз също се старая, но понякога той започва да се наранява или чупи нещата около себе си и аз плача, защото не знам как да постъпя. Не ме разбирай погрешно — опитвам с всички сили, но не съм Тим и той също го осъзнава.

Тя хвана погледа ми, но аз го отклоних бързо и отпих глътка от чая. Опитах се да си представя как изглежда животът й сега.

— Тим каза ли ти как точно откри, че е болен? — попита ме тя.