Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 122

Изглеждаше прекалено отпаднал, за да се усмихне, но успя.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя отново.

— И аз — отвърнах искрено. — Как си?

Казах го и веднага усетих гафа. Но Тим сигурно бе свикнал, защото не реагира.

— Добре. Днес се чувствам по-добре.

Кимнах и се загледах в Алън. Той продължаваше да върти глава и изведнъж се почувствах като натрапник в чужд свят.

— Това е брат ми Алън — представи го Тим.

— Здрасти, Алън.

Алън не отговори. Тим му прошепна:

— Алън, той не е доктор, а приятел. Кажи му здрасти.

Няколко секунди изглеждаше, че Алън не го е чул, но после се надигна от стола си, прекоси стаята и макар да избегна погледа ми, протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Алън — каза с изненадващо монотонен глас.

— Радвам се да се запознаем, Алън — отвърнах и хванах ръката му. Беше отпусната, раздруса я веднъж и побърза да се върне на стола си.

— Ако искаш да седнеш, там има стол — каза Тим.

Отидох в другия край на стаята, взех стола и седнах. Преди да попитам, Тим беше готов с отговора.

— Меланома, в случай, че се чудиш.

— Но ще се оправиш, нали?

Алън започна да мята още по-бързо глава и заудря с юмруци по бедрата си. Савана се извърна. Разбрах, че не е трябвало да питам.

— Нали затова са докторите? — отвърна Тим. — Тук съм в добри ръце.

Отговорът явно беше предназначен повече за Алън, защото видях, че той започва да се успокоява.

Тим затвори очи и след малко ги отвори, сякаш се опитваше да се концентрира.

— Радвам се да те видя цял и невредим. Молих се за теб през цялото време, докато беше в Ирак.

— Благодаря.

— Какво става с теб сега? Предполагам, че още си в армията?

Гледаше късата ми прическа.

— Да. Май съм осъден на доживотна.

— Това е добре. Армията има нужда от хора като теб.

Не отговорих. Сцената ми се стори сюрреалистична, виждах се отстрани като в сън. Тим се обърна към Савана:

— Скъпа, ще вземеш ли нещо за пиене на Алън? Не е пил нищо от сутринта. И дано успееш да го прилъжеш да хапне нещо.

— Разбира се — отвърна тя. Целуна го по челото, стана и отиде до вратата. — Ела, Алън. Хайде да си вземем нещо за пиене.

Алън възприе бавно значението на думите й, но накрая стана и тръгна след нея. Тя сложи нежно ръка на гърба му и го изведе от стаята. Когато останахме сами, Тим се обърна към мен:

— Всичко това му се отразява зле.

— Разбирам.

— Не се оставяй да те заблуди клатенето на главата. То не е свързано с аутизма или с интелекта му. По-скоро е тик, прави така, когато е нервен. Както и удрянето по краката. Знае много добре какво става, но го показва по начин, който притеснява околните.

— Мен, не ме притеснява. Татко също си имаше свои тикове. Той ти е брат и е естествено да се тревожи за теб.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Тим. — Повечето хора се плашат от реакциите му.

— Не и аз — поклатих глава. — Мисля, че бих могъл да се сприятеля с него.

Засмя се с глас, въпреки че беше мъчително за него.

— Сигурен съм. Алън е мил и любезен. Дори прекалено. На мухата път нрави.

Кимнах, осъзнал, че целият този разговор цели да ме отпусне, но не ставаше.

— Кога откриха болестта?