Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 121

— Той не я караше много. Само до работата и обратно.

— Все пак.

Тя сложи предпазния колан и въпреки безумието не можех да не се запитам дали е прекарала нощта сама.

— Накъде?

— Излез на пътя и хвани наляво. После карай към града.

Никой не проговори повече. Тя скръсти ръце и се загледа през прозореца. Засегнах се от резервираното й поведение, но нещо в изражението й ми подсказа, че мълчанието й не е свързано с мен, и аз я оставих насаме с мислите й. Вече наближавахме предградията, когато Савана се сепна, внезапно осъзнала колко е тихо в колата.

— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.

— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.

— На следващия ъгъл завий надясно.

— Къде отиваме?

Тя не отговори веднага. Отново се обърна към страничния прозорец и се загледа навън.

— В болницата — отвърна накрая.

Тръгнахме по безкрайните коридори на сградата и след цяла вечност стигнахме до гишето за регистрация на посетители. Една възрастна дама й подаде листа със заявките.

Савана се пресегна за химикалката и автоматично попълни графите.

— Как си, Савана? — попита жената. — Държиш ли се?

— Опитвам се — измърмори тя.

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целият град се моли за него.

— Благодаря — каза Савана и върна листа. После се обърна към мен. — Той е на третия етаж. Асансьорът се взима от партера.

Последвах я със свито сърце. Хванахме веднага асансьора, някой тъкмо излизаше от него. Вратите се затвориха зад нас и изведнъж се почувствах като зазидан в гробница. Слязохме на третия етаж и Савана уверено тръгна по коридора. Последвах я.

Тя спря и ме погледна.

— Мисля, че е по-добре да вляза първа. Ще почакаш ли малко?

— Разбира се.

В погледа й долових благодарност. Пое дълбоко въздух и влезе.

— Здрасти, скъпи — чух бодър глас, преди да затвори вратата. — Как си днес?

През следващите няколко минути не чух нищо повече. Стоях в коридора, заобиколен от същата стерилна безлична обстановка, която ме бе потискала при посещенията при баща ми. Всичко миришеше на неизвестен дезинфектант, из коридора разнасяха колички с храна. В дъното на коридора група сестри се бяха скупчили пред нечия врата. Някой вътре повръщаше.

Савана подаде глава през вратата и ми кимна. В очите й имаше тъга.

— Можеш да влезеш. Той те очаква.

Последвах я, подготвен за най-лошото. Ръката на Тим беше на подложка и към нея бе включена система. Изглеждаше отпаднал, кожата му бе бледа, почти прозрачна. Беше отслабнал дори повече от татко и нямаше как да отрека очевидното — пред мен лежеше умиращ човек. Но очите му все още бяха пълни със светлина. В ъгъла на стаята седеше младеж на около двайсет години и мяташе главата си от едната на другата страна. Веднага разбрах, че е Алън. Навсякъде из стаята имаше цветя: всички възможни плотове и масички бяха заети с букети във вази и буркани. Имаше и поздравителни картички. Савана седна до него на леглото и взе ръката му в своята.

— Здравей, Тим — казах.