Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 120

Една кола освети пътя пред къщата, но продължи надолу.

— Е, това е — измънках. — Радвам се, че те видях отново.

— Аз също, Джон.

Кимнах и замълчах. Савана отмести поглед от мен и се загледа към пасището. Приех го като знак, че е време да си тръгвам.

— Довиждане — казах.

— Довиждане.

Обърнах се, тръгнах към колата и се опитах да си набия в главата, че това наистина е краят. Не очаквах нещо по-различно, просто разговорът ми с нея бе отключил всички насъбрали се чувства, които бях натикал дълбоко в себе си още в мига когато прочетох последното й писмо.

Вече отварях вратата, когато гласът й ме спря.

— Джон!

— Да?

Тя стъпи на верандата и извика.

— Утре тук ли ще си?

Приближи се към мен, но половината от лицето й остана в сянка. И изведнъж прозрях с кристална яснота — аз все още я обичах. Въпреки писмото, въпреки съпруга й. Въпреки факта, че вече никога няма да бъдем заедно.

— Защо?

— Чудех се дали можеш да наминеш утре към десет. Сигурна съм, че Тим ще иска да те види…

Поклатих глава, преди да довърши.

— Не мисля, че е добра идея.

— А ако те помоля?

Дали не искаше да ме убеди, че Тим си е все същото добро момче?

Но имаше още нещо. Сигурно искаше да получи прошка. Но…

Тя се приближи до мен и хвана ръката ми.

— Моля те. Това е много важно за мен.

Въпреки мамещата топлина на пръстите й не исках да идвам отново. Не исках да виждам Тим, а още по-малко да ги гледам заедно, да пия кафе с тях и да се преструвам, че всичко е наред. Но в молбата й имаше нещо отчаяно, нещо което, направи отказа ми невъзможен.

— Добре — съгласих се. — В десет сутринта.

— Благодаря ти.

Миг по-късно тя ми обърна гръб. Останах на мястото си и изчаках да изкачи стълбите, преди да вляза в колата. Савана се обърна и ми махна за последен път. Аз също махнах и подкарах към главния път. Докато образът й се смаляваше в огледалото за обратно виждане, усетих, че гърлото ми е сухо като пустиня. Не защото тя беше омъжена за Тим, не и защото утре щях да ги видя заедно, а защото видях да закрива лицето си с ръце и разбрах, че плаче.

20.

На следващата сутрин Савана ме чакаше на стълбите. Махна и тръгна към мен. Очаквах Тим да се появи след нея, но не се виждаше никъде.

— Здрасти — докосна ръката ми тя. — Благодаря, че дойде.

— Да… — измънках и свих рамене.

Стори ми се, че прочетох разбиране в погледа й.

— Добре ли спа? — попита.

— Не съвсем.

Усмихна ми се ехидно:

— Готов ли си?

— Естествено.

— Добре, подай ми ключовете. Освен ако не искаш да караш ти.

Погледнах я объркано.

— Отиваме ли някъде? Мислех, че ще се видя с Тим — кимнах към къщата.

— Точно така, но той не е тук.

— Къде е?

Тя сякаш не ме чу.

— Ти ли ще караш?

— Да, предпочитам — казах, без да крия изненадата си, макар да ми стана ясно, че няма да ме осветли по въпроса, преди самата тя да прецени, че е време.

Отворих й вратата и минах от другата страна зад кормилото. Савана прокара ръка по таблото на колата, сякаш да се увери, че е истинско.

— Помня тази кола — промълви и в гласа й долових носталгия. — Не баща ти е, нали? Не мога да повярвам, че се държи още.