Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 118

Тя ме погледна и очите й бяха пълни с… какво? Със съжаление? Не бях сигурен.

— И така, ние прекарвахме много време заедно — продължи тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Той беше насреща винаги, когато имах нужда да поплача на нечие рамо. Утешаваше ме. Уверяваше ме, че ще се върнеш скоро. Не мога да ти опиша колко много исках да те видя отново. После баща, ти се разболя. Знам, че трябваше да си с него, никога нямаше да ти простя, ако не се бе погрижил, но това ми се отрази зле. Знам колко егоистично звучи и се ненавиждам заради това. Сякаш съдбата беше срещу нас.

Остави лъжичката и се загледа в чая си. Опитваше се да събере мислите си.

— Скоро приключих с изпитите, върнах в града и започнах работа към местния център за работа с деца-аутисти. С родителите на Тим се случи нещо ужасно. На път от Ашвил за Ленор загубили контрол над колата и един камион ги ударил. И двамата починаха. През това време Тим готвеше докторат по философия, но трябваше да прекъсне и да се прибере, за да се грижи за Алън. Настъпи тежък период за него. Не само заради мъката по родителите си — той ги обожаваше — но и заради Алън. Той беше неутешим. Не спираше да крещи и да скубе косата си. Единствено Тим можеше да го удържи да не нарани себе си, но това му отнемаше цялата енергия. Разбрах го, когато започнах да ги посещавам. За да помогна.

Аз се намръщих, но тя добави.

— Това е техният дом. Тим и Алън са отраснали тук.

И тогава се сетих. Разбира се, че беше така — веднъж Савана ми бе казала, че той живее в съседното ранчо.

— И ние започнахме да се утешаваме взаимно. Аз се опитвах да му помогна, той се опитваше да помогне на мен, а двамата се опитвахме да помогнем на Алън. И малко по малко започнах да се влюбвам в него.

За пръв път ме погледна в очите.

— Предполагам, че си ядосан и на мен и на Тим. И предполагам, че го заслужаваме. Но не можеш да си представиш какво беше тогава. Толкова много нещастие, толкова емоции. Чувствах се виновна. Тим също се чувстваше виновен. Но след известно време нещата изглеждаха, сякаш така е трябвало да стане. Той започна работа в същия център. После реши да направи конната база и състави програма за работа с деца-аутисти. Родителите му винаги са искали да направи нещо такова. И аз се включих в работата. Бяхме заедно по цял ден. Ремонтът на ранчото ни даде цел, отвлече вниманието ни от мъката и помогна на Алън. Той обича конете и цялата суматоха около базата му помогна да преодолее липсата на родителите му. Тогава всички си помагахме един на друг. Тим ми предложи към края на есента.

Тя замълча, а аз се опитах да сглобя цялата картина. За известно време останахме мълчаливи, всеки потънал в собствените си мисли.