Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 116

— Ти няма ли да вечеряш? — изненадах се аз.

— Не съм гладна — отговори тя. — Обикновено вечерям късно.

Отпи отново, а аз опитах месото и оставих думите й без коментар.

— Права беше — преглътнах с удоволствие. — Наистина е много вкусно.

Тя ми се усмихна.

— Мама е добра готвачка. Би трябвало да съм се научила покрай нея, но не стана така. Винаги бях много заета. Учех прекалено много, а после започнах да променям и ремонтирам.

Тя посочи към всекидневната.

— Къщата е много стара. Знам, че все още не изглежда както трябва, но през последните две години свършихме много работа.

— Добре изглежда.

— Знам, че го казваш от любезност, но все пак ти благодаря. Трябваше да я видиш, когато се премести. Приличаше на обор. Имаше нужда от нов покрив, но с покривите нещата стоят по странен начин — никой не си мисли за тях, когато стане дума за ремонт и реконструкция на стара сграда. Всеки очаква, че трябва да има, но никой не се замисля, че един ден трябва да се смени. Почти всичко ремонтирано спада в тази категория: отоплителната система, нова дограма, поправяне на щетите, нанесени от термитниците… — На лицето й се появи замечтано изражение. — Повечето неща свършихме сами. Например кухнята. Знам, че трябват нови шкафове и плочки за пода, но когато се нанесохме, при по-силен дъжд в хола се образуваха цели локви. Откъде да започнем? И подредихме нещата по важност. Първото беше да сменим дъските и керемидите на покрива. Температурата беше около трийсет градуса, но аз се катерех като катерица по гредите и къртех дъските с теслата една по една. Ръцете ми бяха целите в мазоли. Но… всичко изглеждаше абсолютно правилно. Двама млади хора започват съвместния си живот, работят рамо до рамо и поправят новия си дом… Това ни сближи още повече. После се хванахме с пода в хола. Отне ни две седмици да насипем пясък, за да изравним нивото му. После наредихме дъски, лакирахме ги и когато най-сетне минахме по него, имах чувството, че сме положили основите на съвместния си живот.

— Както го разказваш, звучи много романтично.

— И наистина беше — съгласи се тя и прибра немирния кичур зад ухото си. — Но по-късно романтиката се стопи. Сега просто чувствам, че остарявам.

Неочаквано се засмях, закашлях се и се пресегнах за чаша, която не беше пред мен.

Тя избута стола назад и стана.

— Ще ти дам вода.

Наля голяма чаша и я сложи пред мен. Докато пиех, забелязах, че ме наблюдава внимателно.

— Какво? — попитах и оставих чашата.

— Просто не мога да се начудя колко си се променил.

— Аз? — погледнах я невярващо.

— Да, ти. Остарял си някак.

— Наистина съм остарял.

— Знам, но не става дума за това. Има нещо в очите ти… по-сериозни са отпреди. Сякаш са видели неща, които не бива да се виждат. Ужасни неща.

Не казах нищо, но Савана погледна в очите ми и поклати тъжно глава.

— Не биваше да го казвам — почувства се неловко тя. — Мога да си представя през какво е трябвало да минеш.

Заех се с месото и се замислих над думите й.

— Всъщност напуснах Ирак в началото на 2004. Оттогава съм в Германия. В Ирак остана само малка част от армията. Въртим се на ротационен принцип. Сигурно ще замина отново, но не знам кога. Дано дотогава нещата там да са поутихнали.