Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 117

— Не трябваше ли вече да си се уволнил?

— Подписах отново — отвърнах. — Няма причина да не го направя.

И двамата знаехме за каква причина ставаше въпрос и тя кимна.

— За колко време този път?

— До 2007 година.

— А после?

— Не знам. Може да остана още няколко години. Кой знае, може дори да се запиша в университет. Чух, че било много интересно.

Усмивката й беше необяснимо тъжна и за момент разговорът замря.

— От колко време си омъжена? — попитах.

Тя се размърда, сякаш столът й беше неудобен.

— През ноември ще станат две години.

— Тук ли беше сватбата?

— Сякаш съществува друга възможност — извъртя очи тя. — Мама организира невиждана сватба. Знам, че съм единствената им дъщеря, но щях да бъда доволна и на нещо по-скромно. Например стотина души.

— И ти наричаш това малка сватба?

— В сравнение с нашата — да. Църквата не можа да събере гостите и татко и досега мърмори, че продължава да изплаща разноските. Само ме дразни, разбира се. Половината от присъстващите бяха приятели на мама и татко, но предполагам, че е така с всеки, който се жени в родния си град. Всеки се чувства поканен — от пощаджията до бръснаря.

— Но ти се радваш, че се върна вкъщи?

— Има своите предимства. Родителите ми са наблизо, а сега наистина имам нужда от тях.

Но всъщност не отговори на въпроса ми. Замислих се за това и за много други неща, докато ставах, за да оставя чинията в мивката. Почистих остатъците и чух зад гърба си:

— Остави я там. Все още не съм заредила миялнята. Ще се погрижа по-късно. Впрочем, искаш ли нещо за десерт? Мама остави няколко парчета пай.

— Имаш ли мляко?

Савана понечи да стане, но аз я спрях.

— Просто ми кажи къде стоят чашите. Мога да се справя и сам.

— В бюфета до мивката.

Взех една чаша и отворих хладилника. Млякото беше на най-горния рафт, над поне десетина пластмасови кутии, пълни с храна. Налях си и се върнах на масата.

— Какво става тук, Савана?

Тя ме погледна изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид съпруга ти.

— Какво за него?

— Кога ще се запозная с него?

Вместо отговор тя стана и отиде до мивката. Изля остатъка от чашата си, пусна машината, наля топла вода и донесе пакетче кафе и кутия с чай.

— Ти вече го познаваш — каза тя и ме погледна в очите. — Тим.

Лъжичката изтрака в чашата с кафето, когато Савана седна отново пред мен.

— Какво искаш да знаеш — измърмори тя, загледана в чашата с чай пред нея.

— Всичко. Или нищо. Още не знам.

Тя стисна устни, после промълви:

— Мисля, че разбирам.

— Кога започна всичко?

— Не знам — подхвана тя. — Знам, че звучи откачено, но беше така, както предполагам, че си мислиш. Никой от нас не го беше планирал, но за да съм по-точна — беше някъде в началото на 2002 година.

Два месеца след като подадох молба за удължаване на срока. И шест месеца преди татко да получи първия си инфаркт. Горе-долу по това време забелязах, че писмата й са някак различни.

— Знаеш, че бяхме приятели. Въпреки че беше една година по-напред с ученето, се случи така, че имахме лекции в една и съща сграда. Пиехме кафе, преди да се приберем по домовете си. Понякога учехме заедно. Не ходехме на срещи, нито си държахме ръцете. Тим знаеше, че съм влюбена в теб… но, разбираш ли, просто беше наблизо. Оплаквах му се колко много ми липсваш и колко ми е трудно, а той ме изслушваше. Наистина беше много тежко. Мислех, че скоро ще си дойдеш, а то…