Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 112

— Трябва да им почистя копитата. Ще се включиш ли?

— Не знам как става.

— Лесно е — погледна ме тя. — Ще ти покажа.

Изчезна в плевнята и след малко се появи с две приспособления, приличащи на извити като куки пирони. Подаде ми едното, а с другото се приближи към един от преживящите коне.

— Всичко е много просто. Хвани крака близо до копитото, издърпай го и го тупни леко по задната част на крака.

Тя демонстрира старателно. Вниманието на коня бе ангажирано с храната и той вдигна послушно крака си. Савана стисна копитото между краката си и отново вдигна очи към мен.

— Сега изстъргваш мръсотията от копитото. Това е всичко.

Приближих се до съседния кон и се опитах да повторя действията й, но нищо не се получи. Животното беше прекалено голямо и силно. Опитах пак, издърпах крака, но той не поддаде. Опитах още веднъж — конят не се трогна от усилията ми.

— Не иска да си вдигне крака — оплаках се аз.

Савана почисти внимателно копитото на своя кон и се наведе към моя. Дръпна го, тупна го на определеното място и хоп, кракът на коня беше между нейните. Пусна го и ми отстъпи мястото.

— Ще го вдигне. Просто усеща, че не си уверен в действията си, и не се подчинява. Трябва да си спокоен.

Конят отказа отново.

— Гледай какво правя.

— Нали гледам — измърморих.

Тя повтори упражнението и конят вдигна крак без проблеми. Веднага след нея повторих всичко абсолютно точно и отново не се получи. Макар че не можех да чета в конските мозъци, ми се стори, че специално този се присмиваше на мъките ми. Но и аз се запънах. Дърпах и тупах безмилостно, докато изведнъж, като по чудо, крака му се вдигна. Въпреки минималното значение на победата, усетих гордост и удовлетворение. За пръв път през цялата вечер Савана се засмя.

— Браво! Сега остържи калта и мини на другия крак.

Когато приключих и с втория, вдигнах победоносно глава и видях, че през това време тя е почистила останалите шест. Отвори портата и конете се понесоха в тръс към пасището. Не знаех какво се очаква да направя, но Савана явно знаеше. Извади изпод навеса две лопати.

— Сега трябва да почистим — заяви и ми подаде едната.

— Да почистим?

— Да махнем тази тор. Иначе ще се развони.

Поех лопатата и попитах удивено:

— И ти вършиш това всеки ден?

— Животът не е лесен, нали? — подразни ме тя.

Скри се отново под навеса и се върна с ръчна количка. Започнахме да изгребваме торта. Луната се показа над короните на дърветата и облече върховете им в сребърна одежда. Работехме в пълно мълчание, единственият шум идваше от лопатите. Скоро свършихме. Подпрях се на дръжката и се загледах в нея. На лунна светлина изглеждаше прекрасна и неуловима, като видение. Тя мълчеше, но усетих, че също ме преценява.

— Добре ли си? — попитах след дългата пауза.

— Защо си тук, Джон?

— Вече ме пита.

— И ти не ми отговори.

„Наистина не й отговорих.“ — размислих, докато продължавах да я изучавам с поглед. Но не бях сигурен, че мога да отговоря дори и на себе си.

— Не знаех къде другаде да отида — смънках.

Изненадващо за мен тя кимна разбиращо. И това ми даде кураж да продължа.