Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 110

За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.

И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.

— Савана — успях да промълвя.

И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:

— Джон!

— Толкова е хубаво да те видя отново!

Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.

— Какво правиш тук?

— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.

Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.

— Татко почина — думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.

Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.

— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя.

Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.

— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.

В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.

— Дълга история — казах уморено.

На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.

Тя разгада правилно изражението ми.

— Да — кимна, — омъжена съм.

— Толкова съжалявам! — поклатих глава. — Не биваше да идвам.

За моя почуда тя махна с ръка.

— Няма нищо — каза и наведе глава на една срана. — Как ме откри?

— Градът не е голям — повдигнах рамене. — Попитах някого.

— И той ти каза… просто така?

— Бях настоятелен.

И двамата се чувствахме неловко, не знаехме как да продължим. Част от мен искаше да остане там, докато си кажем всичко като стари приятели, докато споделим какво се е случило с нас през това време. Друга част очакваше всеки момент съпругът й да се появи и да поклати заканително глава или дори да ме предизвика на двубой. Един кон изцвили, видях зад гърба й четири конски глави, приведени над хранилката, половината от телата им бяха в сянка, другата половина бе леко осветена от лампата пред плевнята.