Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 114

— Говориш като твоите новобранци — присмя ми се тя. — Но въпреки това съм трогната, че помниш.

Закачката й отключи цяла река от спомени.

— Разбира се, че помня — казах тихо. — Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Никога няма да ги забравя. Може би затова все още не съм се оженил.

Думите ми я накараха да потръпне.

— Аз също ги помня.

— Наистина ли?

— Разбира се. Може и да не вярваш, но е истина.

Думите й натежаха във въздуха.

— Щастлива ли си, Савана? — попитах след дълго мълчание.

Тя се усмихна с нейната крива усмивка.

— През повечето време. А ти?

— Не знам — отвърнах и това отново я разсмя.

— Това е коронният ти номер, Джон. Винаги отговаряш така, когато трябва да потърсиш отговора в себе си. Станало ти е втора природа. Защо не попиташ това, за което наистина искаш да ме питаш?

— А за какво, според теб, искам наистина да те питам?

— Дали обичам съпруга си. Не е ли това? — попита тя и погледът й избяга в нощта.

За момент застинах, но трябваше да си призная — инстинктът й не я подведе. Точно затова бях дошъл.

— Да — каза тя, явно прочела мислите ми. — Обичам го.

Откритият отговор ме удари, преди да успея да се предпазя. Тя обърна отново лице към мен. Стори ми се, че по него премина тръпка, сякаш си спомни нещо ужасно, но всичко отмина бързо.

— Вечерял ли си?

Все още се опитвах да вникна в думите и погледа й и отвърнах разсеяно:

— Не… Всъщност не съм закусвал, нито съм обядвал.

Тя поклати глава укорително.

— Имам малко говеждо. Имаш ли време за вечеря?

Все още унесен в размишления, кимнах:

— С удоволствие.

Тръгнахме към къщата. Пред верандата имаше цяла редица кални каубойски ботуши. Савана хвана ръката ми, за да запази равновесие, докато се събува и жестът й беше толкова естествен и свойски, че ме накара да се закова на място. Погледнах я и видях една мистериозна и сериозна жена, каквато още навремето се криеше зад невинното младо момиче. Именно това ме бе привлякло в нея. Но съзрях още тъга и отчужденост. Комбинацията от двете я направи още по-желана за разбитото ми сърце.

19.

Малката кухничка пасваше идеално на старата къща, ремонтирана и преправяна сигурно поне десетина пъти през последното столетие: стар линолеум, започнал да се бели по ъглите, функционални, но най-обикновени бели шкафове, желязна мивка под прозорец с дървена, наскоро сменяна дограма. Плотът до мивката беше напукан, а до стената стоеше голяма готварска печка на дърва, древна като самата къща. Но на места се виждаха и вещи от настоящето — хладилник, миялна машина и микровълнова печка, а до нея стоеше наполовина празна бутилка с вино. Странно, но по някакъв начин ми напомни за бюрото на татко.

Савана отвори един шкаф и извади чаша за вино.

— Ще пийнеш ли малко?

— Не съм много по виното — поклатих глава.

За моя изненада тя не върна чашата. Отвори бутилката, наля си и седна на масата. С удоволствие отпи една глътка.

— Променила си се — отбелязах.

Тя сви рамене.

— Много неща се промениха, откакто те видях за последен път.

Замълча за известно време и когато заговори отново, в гласа й се долавяше примирение.