Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 113

— Искам да кажа, че в някои отношения ти беше най-добрият ми приятел.

Очите й омекнаха.

— Добре — каза и отговорът й ми напомни за татко. Изглежда тя също се сети за него.

След като веднъж бях усетил възможността да говоря, реших да не я изпускам.

— Това е ранчото, за което мечтаеше, нали? — попитах. — „Надежда и коне“ е базата за деца аутисти, за която ми говореше?

Тя прокара пръсти през косата си и прибра един кичур зад ухото. Изглежда, се зарадва, че още помня.

— Да, така е.

— Така ли си го представяше?

Тя се засмя.

— Горе-долу. Но не си мисли, че изкарваме достатъчно, за да поддържаме всичко това. И двамата работим на друго място и с всеки ден се убеждавам, че в университета не съм научила чак толкова, колкото си мислех.

— Така ли?

Тя поклати глава.

— Някои от децата, които идват тук или в центъра, не позволяват да се доближиш до тях. — Поколеба се и се замисли, сякаш търсеше подходящите думи. — Мислех си, че всички ще са като Алън. Помниш ли, че ти разказвах за Алън?

Кимнах и тя продължи:

— Оказа се, че той е изключение. Не знам защо, може би защото бе отрасъл в ранчо, но се приспособи много по-лесно от останалите деца.

Тя замълча и аз я погледнах въпросително.

— Ти не ми го разказа точно така. Доколкото си спомням, в началото и той е бил ужасен.

— Да, така беше, но все пак… разликата е в това, че той беше свикнал с гледката. Нямаш представа колко деца идват тук и някои от тях никога няма да свикнат с конете, без значение колко дълго работим с тях. Това не е само занимание за уикенда. Някои ни посещават от година, че и повече. Ние работим съвместно с центъра за подпомагане развитието на такива деца, така че прекарваме много време с тях. Когато отворихме базата, настоявахме тя да бъде само детска, независимо какво е състоянието на момчетата и момичетата. Осъзнавахме сериозността на задачата си, но с някои деца… ще ми се да знаех как да пробия защитата им. Понякога ми се струва, че тъпчем на едно място.

— Не, не искам да кажа, че си губим времето — продължи след кратък размисъл тя. — Все пак има някаква полза от усилията ни. Те идват тук, прекарват няколко съботи и недели и някак… също като розова пъпка бавно разцъфват в красиви цветя. Както стана навремето с Алън. Съзнанието им се отваря, вижда нови възможности. И сякаш, докато яздят с широки усмивки на лицата си, за тях няма нищо по-важно на света. Тогава идва и удовлетворението и ти се иска да се случва отново и отново, с всяко новодошло дете. Мислех си, че е въпрос на постоянство и упорит труд, за да помогнем на всички, но не е така. Някои от тях никога няма да посмеят да се доближат до кон, камо ли да го яхнат.

— Но вината не е твоя. Аз също не бях очарован от идеята да яздя, помниш ли?

Тя се изкиска и смехът й беше като на момиче.

— Помня много добре. Беше по-уплашен от много деца.

— Не е вярно — запротестирах. — Освен това Пепър танцуваше румба под мен.

— Пепър да танцува? — извика тя. — Защо, мислиш, ти дадох точно него? Той е най-кроткият кон на света. Всеки може да го язди.

— Танцуваше — настоях аз.