Читать «Опитвай докато стане» онлайн - страница 2

След като беше прекарал целия месец август на яхтата си, плавайки из Карибско море в приятната компания на момчета-балетисти, Кендрик, освежен и със силен слънчев загар, изпитваше отново удоволствието да седи на бюрото си и да насочва целия си опит и изкривеното си мислене към това как да прави пари.

Луис дьо Марни, главният търговски посредник на Кендрик, се вмъкна леко в огромната стая с панорамен прозорец и старинни вещи, в която работеше Кендрик.

Луис беше слаб и на години можеше да е между двадесет и пет и четиридесет. Дългата му, гъста коса беше с цвета на самур. Слабото му лице, близко разположените му очи и стиснатите устни му придаваха вид на подозрителен плъх.

— Каква изненада! — възкликна той с пискливия си глас. — Никога не би познал! Ед Хадън!

Кендрик настръхна.

— Тук ли?

— Чака!

Кендрик постави на бюрото златния си молив. Усмивка се появи на мазното му лице, което заприлича на акула.

Ед Хадън беше Царят на крадците на произведения на изкуството: блестящ изпълнител, който привидно водеше живот на оттеглил се от работата си бизнесмен, плащащ данъците си и живеещ в различните си апартаменти във Форт Лодърдейл, Южна Франция, Париж и Лондон.

Макар че беше действал вече двадесет години, организирайки някои от най-големите кражби на художествени предмети, той така бе прикривал следите си, че полицията по света нямаше никакви подозрения за нечестивите му деяния. Той беше главният мозък, който планира, организира и направлява група изкусни крадци, изпълняващи неговите нареждания. Рядко работеше с Кендрик, но когато това се случваше, печалбата за Кендрик винаги беше значителна.

— Побързай, глупчо — каза Кендрик, като тромаво се изправи на крака. — Покани го да влезе.

Луис се понесе навън, а Кендрик приближи до вратата за да поздрави Хадън, с мазна усмивка и с протегната ръка.

— Ед, миличък! Каква прекрасна изненада! Влизай, влизай! Изглеждаш прекрасно, но всъщност кога ли не изглеждаш така?

Ед Хадън застана на вратата и внимателно погледна Кендрик, после пое подадената му ръка и се здрависа.

— Ти самият не изглеждаш толкова кофти, ако не смятаме тая ужасна перука — каза той, като влизаше в стаята.

— Запазена марка, Ед, скъпо мое момче — захихика Кендрик, — никой не би ме познал без нея. — И като продължаваше да държи Хадън за ръката, той го поведе към един голям фотьойл. — Сядай! Може би чаша шампанско?

Хадън можеше да бъде сбъркан с конгресмен или дори министър. Външният му вид впечатляваше: висок, здраво сложен, с гъста стоманено-сива коса, с румено, красиво лице, стоманено-сиви очи и блага усмивка, която би му спечелила маса гласове ако решеше да се кандидатира за Конгреса. Зад тази фасада имаше остра като бръснач мисъл и безжалостен и хитър ум.