Читать «Опитвай докато стане» онлайн - страница 18

Лепски изсумтя така, че би уплашил и бизон.

— Че разбира се, че ще е замъглено. И аз щях да съм в мъгла, ако бях гаврътнал повече от половин бутилка уиски.

— Малко се безпокоя, Том. Мехитабел винаги е познавала по-рано. Мислиш ли, че е редно да тръгнем? Да отменим ли пътуването?

Лепски си спомни как се хвалеше и проглуши ушите на Биглър и Джейкъби. Щяха да си умрат от смях ако той се откажеше от луксозното пътуване из Европа. Как би могъл да обясни?

Той стана, отиде до Карол и я потупа лекичко.

— Я не обръщай внимание, пиленце. Старата пияница е била пълна до козирката. Опитвала се е да те задържи тук. Кой друг ще й носи бутилка уиски?

— Но това наистина ме безпокои, Том. Какво иска да каже за тази жена на име Катерина? И че ще срещнем опасни хора? Питах я и я питах, но тя само седеше втрещено, като виеше и клатеше глава.

Лепски пак я потупа.

— Забрави това! Ще имаме най-хубавата ваканция в живота! Хайде, хайде, миличка, забрави я! Ще се забавляваме чудесно! — като видя, че Карол се отпуска, той се усмихна обнадеждаващо и попита. — Какво има за вечеря?

Ед Хадън плати на таксито пред един скромен мотел на магистралата, водеща към централната част на Вашингтон. Беше облечен строго в тъмен костюм на бизнесмен и носеше дипломатическо куфарче. Той спря да погледне към балкона, водещ към входа на мотела, но понеже не видя човека, когото трябваше да срещне, продължи по пътеката, насочвайки се към приемната на мотела.

— Ед!

Един мек глас го накара да спре и остро да погледне към възрастен свещеник, който седеше на балкона и му се усмихваше. Изглеждаше някъде над шестдесет и пет, с кръгло бяло-розово лице, с изтъняваща бяла коса и блага усмивка, която сигурно привличаше децата и възрастните дами. Беше добре сложен — средна на височина фигура на човек, който обичаше да си похапва. Носеше очила със стъкла във формата на полумесец. Благост и набожност струяха от него и една мекота, като на светец.

Хадън се взря подозрително и запита с твърд, студен глас.

— На мене ли казахте нещо?

Свещеникът се засмя — един приятен, мек звук, който би вдъхнал кураж на правоверните.

— Толкова ли е сполучливо, Ед? — попита той.

— Исусе Христе! — Хадън мина напред и се вгледа. — Това ти ли си, Лу?

— Че кой друг? Не е зле, нали?

Хадън отново се взря, после се приближи към балкона.

— Наистина ли си ти?

Свещеникът кимна и потупа един стол до него.

— Боже милостиви! Прекрасно е! Какъв артист!

— Ами, да, може и така да се каже. Най-доброто ми представяне до сега. Получих съобщението ти. Значи сделката е тръгнала?

Хадън седна, като все още гледаше с широко отворени очи към свещеника. Беше работил с Лу Брейди през последните десет печеливши години. Брейди беше най-добрият крадец на произведения на изкуството в този бизнес и — това, което беше по-важно — никога не бяха го хващали и нямаше досие в полицията. Освен че беше експерт по отварянето на коя и да е ключалка, той беше и майстор по дегизирането. Като го гледаше човек сега — пълен, благ, в напреднала възраст — никой не би си представил, че е само на тридесет и пет и слаб като клечка. Кожата на лицето му беше като гумена: няколко тампона в устата — и слабото му лице се превръщаше в пълно. Като носеше плътно ватирана жилетка, той изглеждаше едър. Собственоръчно направената перука го правеше да изглежда оплешивяващ, с изтъняваща бяла коса. Хадън го беше виждал най-различно дегизиран, но никога не е било толкова сполучливо — един застаряващ, пълничък, мил църковен човек.