Читать «Право в десетката» онлайн - страница 64

— Не ми изглеждаше опасен. Опитвах се да се държа мило с него.

— И видя ли докъде те докара това? Никога не се дръж мило с хората.

Отключих пикапа и се мушнах вътре.

— Може пък да е достатъчно глупав и да се прибере у дома — казах на Лула. — Трябва да проверим къщата му.

Излязохме от паркинга и видях две полицейски коли на около половин пресечка надолу. Бяха спрели под ъгъл до тротоара, а светлините им проблясваха. Едната беше обикновена патрулна кола, а другата — детективска. Джипът бе пред патрулната кола. Обитателите му стояха разкрачени, опрели ръце на капака, а ченгетата ги претърсваха.

Минах покрай полицаите и познах Гъс Джиани. Стоеше встрани и чакаше униформените да си свършат работата. Не познавах повечето ченгета от Хамилтън, но Джиани ми бе добре известен, тъй като бе едно от другарчетата по чашка на Морели.

Спрях и спуснах прозореца си.

— Какво става? — попитах Джиани.

— Шофираха с превишена скорост — ухили се той. — Тъкмо се отзовавахме на обаждането ти, когато джипът профуча със сто и двайсет километра в час по улица, където ограничението е трийсет.

— Това е колата, заради която ви се обадих.

Усмивката му се разшири.

— И аз така си помислих — каза Джиани, после се отдръпна назад и се вторачи в пикапа на Рейнджъра. — Да не си го откраднала?

— Взех го назаем.

— Обзалагам се, че Джо е страшно доволен от това. Всички ченгета познаваха пикапа на Рейнджъра.

— Трябва да тръгвам — казах, като си помислих, че щом Джиани е тук, Морели не е далеч.

Гангстерът в белия копринен анцуг обърна глава и се вторачи в мен. Лицето му беше безизразно, но очите му напомняха страшни вирове в река Стикс. Черни, бездънни и ужасяващи. Кимна ми леко, сякаш да ми покаже, че знае коя съм. Дясната му ръка се вдигна от капака на джипа и се протегна към мен като насочен пистолет. Устните му прошепнаха „Бум“.

Джиани също го видя.

— Внимавай — предупреди ме той.

Излязох на магистралата и потеглих по пътя, по който минавах за Бърг, само че в обратната посока.

— Лоша работа — промълви Лула, когато поехме по магистралата. — Оня тип те позна. Знаеше коя си. Но не защото те видя на паркинга. Никой от гангстерите не ни обърна внимание на паркинга. Тоя тип беше зъл и опасен и знаеше коя си.

Опитах се да забравя за случката и да се съсредоточа върху шофирането. Не исках да се парализирам от ужас. Предпазливостта беше разумно нещо. Но страхът не бе продуктивен. Изминах няколко километра повече, но стигнах до дома на Панчек, без да се натъкна на Морели.

Къщата беше тъмна и колата му не се виждаше. Обиколих квартала бавно, като търсех проклетата кола. Кръгла нула. Панчек можеше да е прибрал возилото си в гаража на някой приятел и да се криеше в тъмната си къща, но не мислех, че е постъпил така. Подозирах, че е отишъл при някого, на когото има доверие, за да се отърве от белезниците.

Закарах Лула до дома й, после се понесох към апартамента на Рейнджъра на улица „Хейуд“. Паркирах на съседната пряка и изминах пеша разстоянието до подземния гараж. Огледах сградата внимателно. Отново петият и шестият етаж бяха осветени. Влязох в гаража и забързах към асансьора. Колите на Рейнджъра — поршето турбо и поршето кайен — си бяха на мястото. Черен форд експлорър беше паркиран до страничната стена, а черна сонома бе спряна до него.