Читать «Право в десетката» онлайн - страница 62

— Да не се шегуваш? Купих си пуканки и кола, и шоколадови бонбони. На всичкото отгоре никога досега не сме ходили на кино заедно. Никога не правим нищо заедно, освен да работим. Мисля, че имаме нужда от малко развлечения. Ами готиния мутант? Не искаш ли да го видиш?

Тук вече се предадох. Наистина исках да видя мутанта. Приближих се до Панчек и му подадох билета си. Погледнах го в очите и се усмихнах. Той ми се усмихна в отговор и съдра билета ми наполовина. После взе билета на Лула. Очевидно не позна никоя от нас.

— Ще е фасулска работа — отбеляза Лула, когато се настанихме на местата си. — На път за вкъщи ще му сложим белезниците и ще го завлечем до панделата.

След деветдесет минути мутантски екшън Лула бе готова да заключи Панчек.

— Можем да сме страховити като мутантите — каза ми тя. — Знаеш ли каква е основната разлика между тях и нас? Костюмите. Те си имаха жестоки костюми. Няма начин да сгрешиш, когато носиш наметало и ботуши. А, да, имаме нужда и от емблема. Вероятно трябва да си поръчаме някаква. Може да изобразява светкавица.

Панчек стоеше на пътеката и насочваше хората към изхода. Лула мина покрай него, завъртя се и застана зад гърба му. Аз се приближих към тях.

Усмихнах се на Панчек.

— Харълд Панчек? — попитах мило, като отдавна забравена приятелка.

— Да — отговори той. — Познаваме ли се?

— Стефани Плъм — представих се. — Работя за „Съдебни гаранции Винсънт Плъм“.

Щрак. Закопчах едната гривна на китката му.

— Хей! — извика Панчек възмутено. — Какво, по дяволите, правиш?

— Не си се явил за насрочването на нова дата за делото ти. Страхувам се, че ще трябва да те отведа в полицията, за да оправим пропуска ти.

— На работа съм.

— Днес ще си тръгнеш един час по-рано.

— Трябва да предупредя шефа.

Закопчах му и втората гривна и го побутнах към вратата.

— Ще уведомим шефа ти, не се притеснявай.

— Не, чакай малко. Всъщност е по-добре никой да не знае. Това е срамна работа. Господи, всички ли ни гледат?

— Не всички — утеши го Лула. — Мисля, че до будката за пуканки стои един тип, който не ни гледа.

— Това е огромна грешка — увери ни Панчек. — Не съм виновен, че розовият храст загина.

— Да бе, припикал го е някой призрак — презрително изсумтя Лула.

— Виновно е кучето на Гризуолд. Той си вдига проклетия крак над храста всеки ден. Това е дискриминация. Не виждам някой да отвежда псето на Гризуолд в съда. Всички знаят, че гадното животно опикава всичко, но не му се ядосват, защото е куче. Не е честно.

— Разбирам те — в гласа на Лула прозвуча съчувствие. — Но все пак трябва да завлечем дебелия ти задник до съда.

Панчек се заинати.

— В никакъв случай. Няма да ходя в затвора.

— Не прави сцени — помолих го.

— Ще правя каквото си искам. Имам си основателна причина.

— Мутантите никога нямаше да се примирят с това — каза Лула. — Не се примиряваха с абсолютно нищо.

Дръпнах Панчек и го повлякох към изхода. Говорех му по целия път и се опитвах да го убедя да ми сътрудничи.

— Бездруго няма да те приберат в затвора — успокоих го. — Просто трябва да ти определим нова дата. Нещата се вършат точно по тоя начин. И после веднага ще ти уредим новата гаранция.