Читать «Право в десетката» онлайн - страница 59

Улицата на Морели беше безлюдна, като се изключи ванът, паркиран пред къщата. Возилото принадлежеше на Авантата, братовчеда на Джо. Авантата заличаваше графитите, като боядисваше предната врата в яркочервено. Надписите по тротоара все още се виждаха, но не бе добавено нищо ново. Намалих, но не спрях. Авантата не си прекъсна работата, за да се огледа наоколо, и аз реших да не му се обаждам.

Следващата ми спирка бе Каръл Кантел. Не бях длъжна да я проверявам всеки ден, но се бях привързала към нея. Как може да не харесаш жена, която е обрала камион на „Фрито-Лей“, а после е изяла доказателствата?

Паркирах пред дома й и се понесох към вратата. Сестрата на Каръл, Синди, ми отвори, преди да звънна.

— Седяхме в предната стая и те видяхме да паркираш — каза Синди. — Станало ли е нещо?

— Не. Просто светско посещение — отговорих, като огледах сестрите. — Исках да се уверя, че всичко е наред.

— Чувствам се много по-добре — обади се Каръл. — Мисля, че успях да се отърва от пристрастеността си към чипса.

Синди се наведе към мен.

— Леле, миришеш страхотно — каза ми тя. — Не знам на какво точно обаче. Не е парфюм…

— Течен сапун — отговорих. — Взех го назаем от един познат.

Каръл се приближи да ме подуши.

— Женен ли е?

— Не.

— А иска ли да се ожени?

Този въпрос ме занимаваше доста време, след като излязох от квартала на Каръл. Нямах и най-беглата идея какъв е правилният отговор. Работех с Рейнджъра, шофирах пикапа му и живеех в апартамента му, но не знаех почти нищо за него. Само няколко незначителни факта. Бил женен веднъж като доста млад. Имаше дъщеря във Флорида. Беше напуснал колежа, за да се запише в армията. А там бил в специалните части. Това беше цялата информация, с която разполагах. Рейнджъра не споделяше мислите си. Рядко показваше чувствата си. Усмихваше се от време на време. Апартаментът му също не разкриваше много. Имаше добър вкус за обзавеждане и за сапуни.

Стана време за обяд, а не знаех с какво да се захвана, затова паркирах пред супермаркета и изядох две понички. Почиствах крем карамел от тениската си, когато мобифонът ми звънна.

— Къде си? — попита Морели.

— Пред супермаркета. Обядвам.

— Чу ли слуховете?

— Чух безброй слухове. Кои по-точно имаш предвид?

Джо въздъхна тежко.

— А, онези ли? — попитах невинно. — Да, чух ги.

— И какво смяташ да правиш?

— Да се крия.

— Ще трябва да се скриеш много добре, защото ако те намеря, ще те сложа под домашен арест.

— Въз основа на какви обвинения?

— Безумно излагане на излишни рискове. А и моето подлудяване, разбира се. Къде се криеш? Не си у родителите си. Там вече проверих.

— Настаних се в жилището на един приятел.

— Безопасно ли е?

— Да.

С изключение на приятеля, разбира се.

— Щях да се чувствам по-добре, ако гласът ти звучеше по-уплашено — сподели Морели. — Тия типове са откачени. Непредвидими и безумни. И действат според техни собствени правила.

Джо затвори. Беше мой ред да въздъхна тежко. Опитвах се упорито да си внуша, че не съм обезумяла от страх.

Реших, че докато съм близо до супермаркета, мога да си понапазарувам малко, затова заключих пикапа и се завлякох в магазина. Взех си кутия със зърнени храни, мек бял хляб, буркан с фъстъчено масло (от вкусното, дето е претъпкано с мазнини и захар) и буркан с маслини.