Читать «Право в десетката» онлайн - страница 57

Вътре къщата бе чиста, но доста овехтяла. Банята и кухнята ставаха за употреба, но плачеха за ремонт. Също като у родителите ми. Освен това къщата изглеждаше обитавана.

— Кога ще можем да се нанесем? — попита Валери.

— След две седмици — отговори Естер. — В момента тук живее едно младо семейство, което току-що си купи къща. Ще се изнесат след две седмици.

— Чакай малко — намесих се възмутено. — Във вестника пишеше, че човек може да се нанесе веднага.

— Ами две седмици са почти веднага — сви рамене Естер. — Когато човек стигне до моята възраст, две седмици са нищо работа.

Две седмици. Щях да съм загинала след две седмици! Сестра ми трябваше да се изнесе веднага от апартамента ми. Валери се обърна към майка.

— Какво мислиш?

— Идеална е — отговори тя.

Естер погледна Сали.

— Ти ли си зетят?

— Не — отговори Сали. — Аз съм шофьорът на автобуса и сватбеният агент.

— Зетят е адвокат — гордо се обади майка ми.

Естер се ухили доволно, когато чу това.

— Взимай я — каза баба на Валери.

— Да — присъедини се към нея и Сали. — И аз смятам, че трябва да я вземеш.

— Добре — съгласи се Валери. — Сделката е сключена.

За пореден път новините бяха и добри, и лоши. Добрата бе, че щях да си получа апартамента обратно. А лошата, че това нямаше да стане достатъчно бързо.

— Имам нужда от поничка — промърморих на себе си.

— Чудесна идея — зарадва се баба. — И аз бих хапнала една поничка.

— Връщайте се в автобуса — нареди ни Сали. — Всички отиваме да ядем понички.

След пет минути Сали паркира пред „Вкусната пастичка“. Вратата на автобуса се отвори с изсвистяване и всички се изсипахме навън. Баба си избра две понички, майка ми — две, Валери също две, както и Сали. А аз си поръчах цяла дузина. Оправдах се, че трябва да занеса нещо за хапване в офиса, но ако денят ми не тръгнеше по-добре, щях да омета всичките.

Рене Плат стоеше зад щанда.

— Уха, адски смело от твоя страна да се захванеш с Изкормвачите — възхити ми се тя. — Аз не бих посмяла дори да се мярна пред тези типове.

— Кои са Изкормвачите? — поинтересува се мама.

— Не са интересни — казах бързо. — А и не съм се захващала с тях.

— Чух, че си навлязла в територията им с танк и си прегазила неколцина — продължи Рене. — Включително боса им. Чух също, че си единствената, която може да идентифицира Червения дявол. И че си дала кръвна клетва да го заловиш.

— Мили Боже — изстенах. — Къде чу тая дивотия?

— Всички го знаят — отговори ми Рене. — Вече се разчу из целия град.

Майка ми се прекръсти и омете поничките си за секунда.

— Това е от унгарската страна на семейството — похвали се баба. — Много сме корави. Произхождаме от дълга линия дезертьори и алкохолици.

— Май няма да е лошо да се прибираме — предложих.

Майка ми нямаше вид на човек, успокоен от двете понички. Беше стиснала устни толкова здраво, че лицето й посиняваше. Не й беше лесно да се примири с дъщеря като мен.

Натоварихме се обратно в автобуса.

— Готова съм да ти помогна да пипнеш тия Изкормвачи — каза баба. — Не ги знам какви са, но се обзалагам, че бих могла да сритам малко изкормвачески задници.