Читать «Право в десетката» онлайн - страница 49

Два джипа бяха паркирани до стената. А това означаваше, че не само Рейнджъра използва гаража. Сигурно щеше да е неудобно за Танк или за някой от другите хора на Рейнджъра да открие, че пикапът загадъчно се е върнал у дома, затова се изнесох от гаража и паркирах на съседната пресечка. После се върнах пеша до сградата, влязох и затворих желязната врата с дистанционното. Качих се в асансьора и огледах таблото с бутоните. Седем плюс гаража. Реших да не спирам при охраната на първия етаж, затова потеглих към втория. Там вратата на асансьора се отвори към тъмна чакалня, която очевидно водеше към обикновени кабинети. Третият и четвъртият етаж бяха същите. Прескочих петия и шестия, тъй като там светеше, което говореше за наличието на обитатели. Но пък седмият бутон не работеше. Асансьорът слизаше надолу, но не искаше да се качи до седмия етаж.

Луксозен апартамент на последния етаж! Бърлогата на дракона. Явно имах нужда от специален ключ, за да вляза. Просто за всеки случай насочих дистанционното към таблото и натиснах бутона. Асансьорът се издигна безмълвно към седмия етаж и вратата се отвори. Озовах се в малка приемна с черно-бял мраморен под и кремави стени. Нямаше прозорци, само една врата пред мен.

Иска ми се да кажа, че действах адски хладнокръвно, но истината е, че сърцето ми биеше лудо, а зрението ми се замъгли. Ако вратата се отвореше и Рейнджъра застанеше пред мен, щях да получа инфаркт. Ами ако беше с жена? Какво щях да правя? Е, нямаше да правя нищо, защото щях да съм умряла.

Затаих дъх и насочих дистанционното към вратата. После завъртях дръжката. Никакъв успех. Вгледах се по-внимателно в нея. Имаше резе. Вкарах допълнителния ключ в ключалката и вратата се отвори. Сега бях изправена пред сериозен проблем. До този момент не се чувствах напълно като нагла натрапница. Бях открила местоположението на базата на Рейнджъра. Това не бе кой знае какво. Но ако прекрачех прага пред мен, щях да се озова в личното му пространство, без да съм поканена. А това официално си бе влизане с взлом. И не само бе незаконно, но също така и невъзпитано.

Тъпата част от мозъка ми отново се намеси. Да, каза ми тя, ама я си спомни колко пъти Рейнджъра е прониквал в твоя апартамент. И поне половината от тях ти беше дълбоко заспала, а той ти изкара акъла. Спомняш ли си да е почукал поне веднъж?

Е, може и да е почукал веднъж. Звучеше логично. Но не успях да си припомня такъв случай. Рейнджъра се промъкваше като призрак под вратата.

Поех си дълбоко дъх и прекрачих прага.

— Хей! — извиках тихо. — Има ли някой у дома! Ехоооо!

Нищо. Абсолютно никакъв звук. Апартаментът беше тъмен. Стоях в малко преддверие. Старинен бюфет се издигаше до стената вдясно. Върху него бе оставена малка табличка за ключове, затова оставих и връзката на Рейнджъра там. Щракнах ключа за електричеството и две високи настолни лампи с формата на свещи, поставени на бюфета, осветиха пространството.