Читать «Право в десетката» онлайн - страница 47

Реших да се позабавлявам и потеглих обратно, следвайки линията. След няколко минути бях пред дома на Морели. Интересното е, че линията не спираше тук. Продължих да я следвам и след няколко пресечки се развълнувах, защото осъзнах къде отивам. Линията ме водеше към полицейския участък. Значи вероятно би могла да ме отведе и по маршрута, по който Танк бе минал, за да ми докара пикапа. Ако компютърът разполагаше с достатъчно памет, вероятно щеше да ме отведе до пещерата на Батман.

Глава 6

Стигнах до полицейския участък и, разбира се, жълтата линия продължаваше. Потеглих към реката и района с прясно ремонтирани бизнес сгради и магазини. Сега бях изправена пред нов проблем. Жълтата линия можеше да продължи до безкрай и да подмине пещерата на Батман, без аз да разбера. Но тъкмо докато се тревожех за това, линията прекъсна.

Намирах се на улица „Хейуд“. Странична уличка с минимално движение, на две пресечки от шума и истерията на часа пик в центъра на града. Редица четириетажни къщи се издигаха на северната страна на улицата. Южната бе заета от няколко бизнес сгради. Нямах представа накъде да потегля оттук. Никоя от къщите нямаше гараж отпред, а паркирането по улицата бе забранено. Обиколих наоколо, като търсех някоя задна алея, където да спра. Не открих нищичко. Мястото бе чудесно и една от четириетажните къщи щеше да свърши работа като пещерата на Батман, но пък не можех да си представя как Рейнджъра паркира пикапа си далеч от дома.

Бях спряла пред офис сграда с подземен паркинг. Рейнджъра би могъл да паркира там, но пък щеше да му се наложи да прекосява улицата пеша, за да стигне до къщата си. Действие, напълно нормално за обикновен човек, ала крайно нехарактерно за него. Той винаги седеше с гръб към стената и не се излагаше на излишни рискове.

Другите възможности не ми се струваха толкова забавни. Може би пък компютърът нямаше достатъчно памет и улица „Хейуд“ не означаваше абсолютно нищо. Или пък преди да ми го докара, Танк бе паркирал пикапа пред собствения си дом.

В повечето къщи светеше. Офис сградите бяха почти изцяло тъмни. Тази, пред която се мотаех, бе сравнително малка, седеметажна постройка. Фоайето плюс петия и шестия етаж светеха. Дадох на заден, за да мога да надникна през големите стъклени врати. Фоайето изглеждаше наскоро ремонтирано. Асансьорите се намираха вляво. Рецепцията — встрани. Зад бюрото седеше униформен тип.

Двулентовият частен път към подземния гараж зееше като черна дупка във фасадата на сградата. Подкарах към него, но ме спря някаква машина, която ми поиска специален ключ. Тежка желязна решетка ми препречваше пътя. Вторачих се напрегнато в тъмнината и изтръпнах. Бях почти сигурна, че виждам черно порше, паркирано до задната стена.