Читать «Право в десетката» онлайн - страница 46

И така, седях си на ъгъла на „Слейтър“ и „Чеймбърс“, настанила на седалката до себе си елегантен панер за пране, натъпкан с всички чисти дрехи, които успях да намеря, а на задната — клетката с хамстера. И нямаше къде да отида.

Казах на Морели, че се прибирам при нашите, но го излъгах. Истината бе, че излязох от къщата му, без да съм обмислила начинанието си.

Най-добрата ми приятелка, Мери Лу, беше омъжена и имаше купчина деца. В дома й нямаше място за мен. Лула пък живееше в апартамент малко по-голям от килер. И там нямаше място за мен.

Слънцето залязваше. Обзе ме паника. Можех да спя в пикапа на Рейнджъра, но пък той нямаше баня. Трябваше да ходя до бензиностанцията на ъгъла, за да ползвам тоалетната. Ами душ? В бензиностанцията нямаше душ. Как щях да си почистя лигите от косата? Ами Рекс? Жалка работа! Горкият ми хамстер беше бездомен.

Лъскав черен джип лексус зави по „Слейтър“. Плъзнах се надолу по седалката и затаих дъх. Колата продължи напред. Не можех да видя нищо през затъмнените прозорци. Можеше да е кой ли не, казах си. Например някое много симпатично семейство. Но се тревожех, че са Изкормвачите.

Джипът спря пред къщата на Морели. Басите от уредбата му гърмяха и прозорците ми завибрираха. След известно време колата потегли.

Очевидно търсеха мен. Избухнах в сълзи. Бях преизпълнена с емоции и изпитвах страхотно самосъжаление. Тълпа гадни гангстери искаше да ме очисти. Полицаите бяха прибрали Синята птица. А пък аз бях напуснала Морели за пореден път.

Рекс излезе от консервената си кутия и се качи на колелото си, като оглеждаше с късогледи очи новото си жилище.

— Виж ме само — казах му. — Тъжна картинка, нали? Тресе ме истерия и имам нужда от поничка.

Рекс се развесели. Винаги се въодушевява от идеята за понички.

Звъннах на Морели по мобифона и го информирах за лексуса.

— Реших, че трябва да знаеш — казах. — Внимавай, когато излизаш от къщи. А и май не е разумно да стоиш близо до прозорците.

— Не търсят мен — отвърна ми той.

Кимнах в съгласие и прекъснах връзката. Изминах около километър надолу по „Хамилтън“ и отбих към гишето за коли на „Дънкин Донътс“. Велика страна сме, нали? Няма нужда дори да слизаш от колата си, за да се сдобиеш с поничка. А това никак не бе лошо, като се имаше предвид как изглеждах. Дрехите ми бяха мръсни и съдрани, а очите — зачервени и подути от плач. Купих си дузина понички, спрях в задната част на паркинга и отворих торбата. Дадох на Рекс парченце от поничка с желе и друго с тиква. Реших, че тиквата е полезна за него.

След като ометох половината торба, ми стана толкова лошо, че вече не ми пукаше нито за Морели, нито за гангстерите.

— Натъпках се с прекалено много понички — споделих с Рекс. — Трябва да полегна или да се оригна.

Погледнах си блузата. Гигантско леке от мармалад върху гърдите ми. Прекрасно!

Двигателят не работеше и единствената светлинка, която примигваше, бе лампичката на алармата. Завъртях ключа и таблото се освети като по Коледа. Натиснах едно от копчетата и екранът за сателитно позициониране се плъзна пред мен. След няколко секунди видях карта, която показваше местонахождението ми. Хитра работа. Докоснах екрана и се появи редица команди. Една от тях бе маршрутът за връщане. Натиснах екрана и жълта линия ме отведе от „Дънкин Донътс“ до дома на Морели.