Читать «Право в десетката» онлайн - страница 45

Морели изключи телевизора и се приближи към мен.

— Какво, по дяволите, ти се е случило? — попита той, вторачен в джинсите ми.

— Хвърлих се върху Роджър Банкър и се проснахме на земята.

— А какво е това в косата ти?

— Надявам се, че са кучешки лиги.

— Не схващам — оплака се Джо. — Другите жени са щастливи да си седят у дома. Сестрите ми са си вкъщи. Съпругите на братята ми са си вкъщи. Майка ми и баба ми също.

— Баба ти е смахната.

— Права си. Баба ми не се брои.

— Сигурна съм, че и в моя живот ще настъпи момент, когато ще искам да си седя у дома. Но просто още не е дошъл.

— Значи съм изпреварил времето?

Усмихнах му се и го целунах леко по устата.

— Да.

Джо ме придърпа към себе си.

— Не смяташ, че ще чакам, нали?

— Ще чакаш.

— Не ме бива за това.

— Ще ти се наложи да се примириш — казах твърдо и се отдръпнах.

Морели присви очи.

— Да се примиря? Моля?

Добре де, вероятно тонът ми бе прекалено груб, но бях изкарала тежък ден, а и в косата ми имаше някаква гадост, за която само можех да се надявам, че е лиги. Трябваше да приключа разговора веднага, но реших да не се предавам. А и възнамерявах да се измъкна от къщата на Морели.

— Няма да си остана у дома. Край на разговора — натъртих.

— Въобще не може да става дума и за край — възрази Джо.

— Така ли? Майната ти тогава — извиках, като му показах среден пръст и тръгнах нагоре по стълбите.

— Много умно — изсумтя Морели. — Радвам се да видя, че си обмислила въпроса и го свеждаш до неприличен жест.

— Да, помислих и съставих план. Тръгвам си.

Морели ме последва нагоре по стълбите.

— Тръгваш си? Това ли е планът ти?

— Временен е — отговорих, като взех панера за пране и започнах да си прибирам дрехите в него.

— И аз имам план — каза Морели. — Нарича се „Оставаш тук“.

— Ще прибегнем до твоя план следващия път — утеших го и изпразних чекмеджето си за бельо в панера.

— Какво е това? — попита Джо, като извади бледолилави прашки от купчината. — Харесва ми. Искаш ли да правим секс?

— Не!

Всъщност исках, но това щеше да ме отклони от плана ми.

Събрах си нещата от банята, натъпках ги в панера и се понесох надолу. Взех клетката на хамстера от кухнята и сложих и нея при бельото.

— Май сериозно си го решила, а? — попита ме Морели.

— Не възнамерявам да започвам всеки ден с разправии да не си показвам носа навън.

— Няма да се криеш завинаги. Само за няколко дни, докато нещата поутихнат. И няма да е зле да спреш да си търсиш белята.

Вдигнах панера и се отправих към вратата.

— На пръв поглед звучи разумно, но всъщност идеята ти е да се откажа от работата си и да си остана вкъщи.

Говорех истината. Нямах желание да започвам всеки ден с разправии. Но и не исках да виждам графити по къщата на Джо, същевременно се страхувах някой да не хвърли запалителната бомба през прозореца. Боях се някой от Изкормвачите да не нахлуе в къщата, когато съм сама под душа. Имах нужда да поживея в апартамент, неизвестен на гангстерите. Домът на родителите ми не ставаше. Нито пък моят апартамент. На нито едно от тези места нямаше да се чувствам в безопасност. А и не исках да излагам близките си на заплахи. Може би преувеличавах рисковете… но може би не.