Читать «Право в десетката» онлайн - страница 43

Реших да използвам времето в търсене на добри оправдания за действията си. Нямах избор. Трябваше да взема пикапа. Как иначе щях да си върша работата? А ако не я свършех, нямаше да получа заплата. И тогава нямаше да мога да си платя наема. Е, вярно е, че сега сестра ми плащаше наема, а аз живеех без пари при Морели. Но това можеше да се промени всеки момент. Ами ако случайно Валери внезапно се изнесе?

Тогава какво щеше да стане? А и не бях омъжена за Джо.

Можеше да се скараме и да си остана съвсем сама. Всъщност, ако вземех пикапа, това бе доста вероятно. Ама че неприятна мисъл. Животът бе сложно нещо.

Пикапът пристигна точно навреме, последван от черен джип. Танк излезе от пикапа и ми връчи ключовете.

Да се каже, че Танк е едър мъж, е прекалено сдържано. Танк си бе танк. Прясно избръснатата му глава изглежда като полирана с препарат за мебели. Тялото му е мускулесто и без грам тлъстина. Задникът му е стегнат. Носят се слухове, че моралът му не може да бъде даван за пример. Черната му тениска сякаш е изрисувана върху него. Не мога да кажа какво мисли за мен и дали въобще има някаква мисъл в главата.

— Обади ми се, ако има проблем — нареди ми той, после се качи в джипа и изчезна.

И изведнъж аз се сдобих с пикап. И то не какъв да е. А страхотно, мощно возило с четири врати, безброй конски сили под капака, затъмнени прозорци и система за сателитно откриване. Да не говорим за хилядите уреди, за които нямах представа.

Бях се возила в него заедно с Рейнджъра и знаех, че някъде из купето има скрит пистолет. Настаних се зад волана, опипах под седалката и открих оръжието. Ако бях на мястото на Рейнджъра, щях да си прибера пищова, но той го бе оставил. Явно ми имаше доверие.

Предпазливо завъртях ключа в стартера и подкарах. Буикът се движеше като хладилник на колела. Пикапът обаче се понесе напред като чудовищно порше. Реших, че щом ще карам подобна кола, имам нужда от нов гардероб. Дрехите ми не бяха достатъчно на ниво. А и имах нужда от повече черни одежди. Освен това май се налагаше да си сменя маратонките с ботуши. Сигурно нямаше да е лошо да се издокарам и с по-секси бельо. Прашки например.

Прекосих града, изминах няколко пресечки по „Хамилтън“ и навлязох в Бърг. Реших да се прибера колкото се може по-късно в къщата на Джо. Винаги отлагах неприятното. Морели нямаше да е особено доволен, че съм излязла с Лула, но щеше да ме разбере. Изчезването ми с Лула щеше да го ядоса, но гневът му щеше да се уталожи след половин час нервно прещракване по телевизионните канали. Но пикапът щеше да доведе до сериозен сблъсък между нас.

Завих по улица „Слейтър“ и сърцето ми подскочи. Морели си беше у дома. Джипът му бе пред къщата. Паркирах зад него и си казах, че положението може и да не е толкова лошо. Морели беше разумен човек, нали така? Щеше да разбере, че не съм имала избор. Трябваше да взема пикапа на Рейнджъра. Това бе разумна постъпка. И бездруго си беше моя работа. Фактът, че живееш с някого, не означава, че той трябва да ръководи живота ти. Не казвах на Морели как да си гледа работата, нали? Е, добре де, понякога си пъхах носа където не трябва, но той никога не ме слушаше. Това е важното, нали?