Читать «Право в десетката» онлайн - страница 42

— Помогни ми! — извиках на Лула. — Направи нещо!

— Разкарай се от пътя ми — нареди ми тя. Търколих се от Роджър, а тя седна тежко върху него.

Дробовете му изсвистяха измъчено.

— Ууух! — изстена той, после замря, проснат на улицата с разперени ръце и крака.

Нахлузих му белезниците и се изправих. Очите на Банкър бяха отворени, но замъглени. Дишаше тежко.

— Мигни, ако си добре — наредих му.

— Мамка му! — изпъшка той.

— Ами ти си си виновен — каза му Лула. — Не можеш да се втурваш към жена по този начин. Не ме ли видя, че стоя там? Направо се чудя дали отново да не седна отгоре ти. Мога да те смачкам като буболечка, ако поискам.

— Страхувам се, че се накензах — съобщи ни Банкър притеснено.

— В такъв случай няма да се возиш в колата ми — ядоса се Лула. — Можеш да завлечеш мизерния си задник пеша до полицейския участък.

Вдигнах Роджър на крака и претърсих джобовете му. Намерих ключовете за колата му и двайсет кинта.

— Дай парите на Бевърли — наредих на Лула. — Аз ще го закарам до участъка, а ти ще дойдеш направо там.

— Разбира се — съгласи се радостно тя.

Завлякох Банкър до скапаната кола, паркирана до бордюра, и се извърнах към Лула.

— Ще ме изчакаш пред участъка, нали?

— Да не би да намекваш, че невинаги те чакам?

— Никога не ме чакаш.

— Не съм виновна аз. Просто полицейските участъци ми действат зле. Всичко идва от обремененото ми минало.

След около час Банкър бе зад решетките, а аз стисках в ръка разписката за предаването му, която удостоверяваше, че Вини няма да изгуби парите за гаранцията. Огледах паркинга, но не открих Лула. Не бях особено изненадана. Звъннах на мобифона й. Никакъв отговор. После се обадих в офиса.

— Съжалявам — каза Кони. — Няма я тук. Отби се да ми съобщи, че си пипнала Банкър, но после изфуча нанякъде.

Страхотно! Половината от задната част на джинсите ми липсваше, фланелката ми бе покрита с петна от трева и дори не ми се мислеше за състоянието на косата ми. Стоях насред полицейския паркинг и нямах кола. Можех да се обадя на баща ми. Или на Морели. Или пък да повикам такси. Проблемът бе, че всички тези възможности бяха временни мерки. Утре отново щях да се събудя без кола.

Разбира се, имах още една възможност. Да взема пикапа на Рейнджъра. Беше голям, черен и чисто нов. Оборудван с какви ли не играчки. И ухаеше на скъпа нова кожа и на Рейнджъра… аромат, сравним единствено с току-що извадени от фурната бисквити с шоколад. Лошото бе, че имаше ужасно много причини да не използвам пикапа. Главната бе, че Джо щеше да побеснее.

Мобифонът в чантата ми иззвъня.

— Аз съм — съобщи ми Кони. — Вини тъкмо си тръгна. Последното му нареждане бе да не забравиш за Каръл Кантел. Каза да внимаваш да не оплескаш работата.

— Разбира се — отвърнах. — Можеш да разчиташ на мен.

Затворих, въздъхнах тежко и набрах номера на Танк, човека на Рейнджъра. Разговорът ми с него бе съвсем кратък. Да, Рейнджъра му дал инструкции да ми предаде пикапа. Доставката щяла да му отнеме около двайсет минути.