Читать «Право в десетката» онлайн - страница 39

Лула тръгна из апартамента. Аз останах при Луанда.

— Готова съм да платя за информация — казах й. — Разполагаш ли с такава?

— Колко ще платиш?

— Зависи от информацията.

— Разполагам с адрес. Знам къде е Роджър и ще ти кажа, ако и ти ми помогнеш — каза тя и ми подаде телефона. — Поговори си с този тип, а аз ще ти напиша адреса.

— Ама аз…

— Ало? — обади се господин Дървеняков. — Кой е?

— Не е твоя работа.

— Това ми харесва — каза той. — Имаш характер. Обзалагам се, че искаш да ме напляскаш.

— Я чакай малко. Познавам ти гласа. Вини?

— Стефани? Господи!

Линията прекъсна.

Луанда се върна с лист хартия в ръка.

— Ето ти адреса — каза ми тя. — Роджър е там.

Погледнах листа.

— Това е адресът на сестра ти.

— Е, и? Какво стана с клиента ми?

— Затвори. Беше свършил.

Лула се върна във всекидневната.

— Луанда — каза тя, — трябва да се погрижиш за кухнята си. Хлебарките ти са колкото крави.

Подадох двайсетачка на сексуалната труженичка.

— Само това ли ще получа? — възнегодува тя.

— Ако Банкър е в дома на Бевърли, ще се върна с остатъка от парите.

— Къде са кучетата? — попита Лула.

— Навън — отговори Луанда. — Обичат да се разхождат на чист въздух, когато времето е хубаво.

Лула отвори вратата на апартамента и се огледа внимателно.

— Далеч ли отиват? — поинтересува се тя.

— Откъде, по дяволите, да знам? Излизат навън и остават цял ден някъде из улиците. Вън си е вън.

— Просто питам — оправда се Лула. — Няма нужда да се засягаш. Кучетата ти не са особено добре възпитани.

Луанда сложи ръце на кръста си, присви очи и се начумери.

— Да не би да обиждаш кученцата ми?

— Да! — отговори Лула енергично. — Мразя ги тия помияри. Ужасно са гнусни. Готови са да изчукат всичко живо.

— Не много отдавна хората твърдяха същото за теб — заяде се Луанда. — Адски нагло е да идваш тук за информация, а после да обиждаш животинчетата ми. Май никога вече няма да ти давам информация.

Сграбчих Лула, преди да издере очите на Луанда, и я изтиках навън.

— Не я провокирай — казах й. — Може да има пищов.

— И аз имам пищов — презрително изсумтя Лула. — И съм готова да го използвам.

— Никакви пищови! И се размърдай. Не искам да стоя на открито, където кучетата може да ни намерят.

— Мисля, че Луанда искаше да ме обиди. Не се срамувам от миналото си. Бях страхотна проститутка. Но тонът й сега никак не ми хареса. Беше адски обиден.

— Не ми пука за тона й. Понеси си задника към колата, преди кучетата да ни хванат.

— Какво си се захванала с тия псета? Мен ме обидиха кръвно, а ти мислиш само за някакви тъпи кучета.

— Искаш ли да стоиш тук, когато псетата се втурнат иззад сградата?

— Пфу! Мога да се погрижа за тях, ако се наложи. Не ме е страх.

— Мен пък ме е страх, затова си размърдай задника.

Точно в този момент ги чухме. Лаеха и квичаха в далечината. И се приближаваха все повече. Някъде откъм задната част на кооперацията.