Читать «Право в десетката» онлайн - страница 37

— Само един часът е — отговори ми той. — Дай ми малко време. Още работим по колата.

— Излъсках тостера.

— Аха. Слушай, трябва да вървя.

— Ще откача тук!

Телефонът изщрака и линията прекъсна. Все още го стисках в ръка с мрачен вид, когато звънна и ме стресна.

— Какво става? — поинтересува се Кони. — Болна ли си? Обикновено по това време вече си в офиса.

— Имам проблем с колата.

— Ясно. Искаш ли да ти пратя Лула?

— Разбира се. Изпрати я.

След десет минути червеният файърбърд на Лула ръмжеше кротичко пред къщата.

— Някой май е украсил къщата на Морели — отбеляза Лула.

— Явно на Юджийн Браун не му е харесало да изхвърчи от капака на колата ми.

— По моята къща няма нищо. Явно само срещу теб са зле настроени. Вероятно защото аз бях невинна пътничка.

Изгледах Лула убийствено.

— Не ме гледай така — нацупи се тя. — Трябва да си щастлива, че не съм замесена. Бездруго Вини е в лошо настроение заради теб. Казва, че разполагаш само с пет дни да завлечеш мързеливия задник на Роджър Банкър до съда. В противен случай ще изгуби парите от гаранцията.

Ако получавах по десет цента всеки път, когато опитвах да заловя Роджър Банкър, щях да си позволя поне една седмица на Бермудските острови. Той притежаваше невероятната способност да ми се изплъзва безотказно. Закоравял рецидивист, Роджър бе наясно с процедурите. Не можех да го залъжа, че трябва да се яви в съда само за да му насрочат нова дата. Знаеше, че щом му сложа белезниците, ще влезе в затвора. Беше безработен и живееше на гърба на неопределен брой смотани гаджета и още по-смотани роднини. А и не бе лесно да го забележиш. Нямаше характерни черти, които да запомниш с лекота. Напомняше ми на Невидимия. Веднъж стоях до него в един бар и въобще не го познах. Двете с Лула колекционирахме снимките му с надеждата, че най-после някой ден ще го разпознаем.

— Добре — казах. — Хайде да обиколим любимите му места. Може пък и да извадим късмет.

Любимите му скривалища бяха домовете на Луанда Джоунс, Бевърли Барбър, Шърмейн Уилямсън и Марджъри Бест. Имаше и други места, които сигурно щеше да ни се наложи да посетим, но засега избрах Луанда, Бевърли, Шърмейн и Марджъри. Всички те живееха в бедняшките жилища на север от полицейския участък. Луанда и Бевърли бяха сестри. Живееха на четири пресечки една от друга и бяха пълна катастрофа.

Лула навлезе в бедняшкия квартал.

— Коя ще е първа? — попита тя.

— Луанда.

Кварталът съдържаше голяма част от недвижимите имоти в Трентън. По-непривлекателната част. Изключително непривлекателната. Сградите бяха от червени тухли, ниски и грозни. Оградите бяха телени. Колите, паркирани до бордюрите, бяха мизерен боклук.

— Ако не бяха гангстерските графити, това място щеше да е кошмарно грозно — каза Лула. — Защо не посадят малко трева? Или пък храсти?

Подозирах, че дори Господ щеше да се затрудни с насажденията тук. Земята беше корава и опустошена като живота на хората в квартала.

Лула зави по улица „Кендъл“ и паркира малко по-надолу от градинския апартамент на Луанда. Терминът „градински“ бе използван доста свободно, но и преди бяхме идвали и познавахме разположението. Апартаментът се помещаваше на приземния етаж. Имаше една спалня и седем кучета. Псетата бяха различни по размер и възраст. И всичките от неопределена порода. Бяха похотливи и гнусни копеленца, готови да изчукат всичко, което им се мернеше пред очите.