Читать «Право в десетката» онлайн - страница 36

— „Заколи кучката“ е ясно — отбеляза Морели, който си бе наложил полицейската физиономия, стиснал здраво устни с мрачен и ядосан вид. — „Червясал от пари“ описва гангстерския начин на живот — пари от продажба на дрога и рекет. В този случай вероятно те предупреждават, че са те набелязали за наказание.

— И какво е наказанието?

Морели прикова очи в мен.

— Може да е всичко. Но най-често е смърт.

Заля ме вълна от неприятни чувства. Подозирах, че страхът преобладаваше. Не знаех много за бандите, но явно бързо научавах. Само преди три дни не се страхувах от свързани с гангстерите престъпления. Ала сега бяха насочени директно към мен и това бе направо гнусно.

— Преувеличаваш, нали? — попитах.

— Екзекуциите са част от гангстерската култура. Бандите в Трентън се увеличиха напоследък, а с тях нарасна и броят на престъпленията. На времето бандите бяха малки и се състояха най-вече от хлапета, които искаха да принадлежат към някаква общност. Днес обаче вече са пуснали корени в затворите и са нещо като национални филиали. Контролират продажбата на дрога и териториите. Проблемът е, че са ужасно жестоки и непредвидими. И всички се страхуват от тях.

— Знаех, че има проблем, но нямах представа, че е толкова зловещ.

— Не обичаме да говорим по въпроса, тъй като не знаем как да се справим — обясни ми Морели, като ме бутна в къщата и затвори вратата. — Искам да останеш у дома днес, поне докато проуча как точно стоят нещата. Ще помоля колегите да докарат буика в полицейския гараж, за да го огледа специалист по гангстерите.

— Не можеш да ми вземеш колата. Как ще отида на работа?

Морели почука с пръст по челото ми.

— Има ли нещо там? Погледни я. Не искаш да шофираш подобно нещо, нали?

— Карала съм коли и в по-лошо състояние.

И това си беше чистата истина. Адски съм жалка, мама му стара.

— Послушай ме поне веднъж — помоли Джо. — Остани си у дома. Тук си в безопасност. Доколкото знам, Изкормвачите никога не са опожарявали къщи.

— Само магазини — вметнах.

— Да. Магазини.

И двамата се замислихме за момент.

После Морели взе ключовете на колата от чантата ми и тръгна. Заключих вратата и отидох до прозореца, за да го видя как се отдалечава с джипа си.

— Как ще отидем на разходка? — попитах Боб. — И как ще си върша работата? Какво ще правя цял ден?

Боб подскачаше около вратата с отчаян вид.

— Днес ще ти се наложи да си свършиш работата в задния двор — обясних.

Честно казано, не бях недоволна, че щяхме да пропуснем разходката. Сутрин Боб кензаше навсякъде, а аз трябваше да почиствам след него. Никак не е приятно да се разхождаш с плик с кучешки акита в ръка.

Сложих на Боб каишката му за задния двор и разтребих кухнята. До един вече бях оправила леглото, подовете светеха, тостерът бе излъскан, прането бе изпрано, изсушено и сгънато, а аз почиствах хладилника. В някакъв момент, когато не гледах към улицата, буикът изчезна.

— А сега какво? — попитах Боб.

Той ме погледна замислено, но не ми даде свежа идея, затова звъннах на Морели.

— А сега какво? — попитах и него.